Светът е пълен с чудеса

Обичаше майка си и баща си, но поотделно. Заедно като семейна двойка бяха истинска катастрофа. Под един покрив — не можеше да ги гледа, да ги слуша, да понася миризмата на онова, което баща му наричаше „шотландски еликсир“.

Имаше периоди в детството му, когато си мислеше, че никога няма да може да се измъкне. От пиянството на баща си. От майчиния си гняв. Едното подхранваше другото, взаимосвързани, година след година, пиенето и гневът ставаха все по-лоши с времето.

Защо пиеше баща му? Защото майка му беше ядосана. Защо беше ядосана майка му? Защото баща му пиеше.

Това помнеше от детството си, от това бягаше, затова заряза приятелката си в Австралия и избяга при плажовете и баровете на Филипините. Единствено през онзи мимолетен период в Лондон бе зърнал възможност за друг живот. Различен от брачния пъкъл на родителите му.

Баща му беше битов алкохолик, но когато не се бе почерпил, беше доста приятен. Добър и внимателен баща, по професия шофьор на такси, който пиеше само за да потисне някакво непреодолимо разочарование от живота си, което го гризеше отвътре. Майка му беше домакиня, която избухваше от нищо, обаятелна за пред хората, изкуствената усмивка не слизаше от лицето й в супермаркета и пред училището, но на масата за вечеря дланта й често се отплесваше, тя крещеше в кухнята, хвърляше и чупеше. Въпреки това Кърк я обичаше — тя можеше да бъде мила и нежна, когато съпругът й беше на работа или спеше в несвяст от шотландския еликсир. Майка му можеше да бъде много любяща. Особено ако си куче.

Родителите му трябваше да се разделят, когато Кърк порасна и се изнесе, но те останаха заедно и това го накара да повярва в светостта на развода.

Погледна ресторантския кибрит в ръката си — бяха му казали, че там може би ще намери работа. „Мама-сан“.

Смешно име за ресторант. Вероятно си мислеха, че им придава автентичност — като съчетават разговорна английска дума и японското почтително „сан“, може би си мислеха, че е израз на уважение към майката. И вероятно в този квартал беше така.

Но по баровете в Азия означаваше нещо съвсем друго. Там мама-сан беше стара жена, която ти намираше момиче за нощта. Или за час-два. Или за бързи петнайсет минути в някоя затъмнена ВИП стая. Тези жени, които в повечето случаи бяха нещо като кръстоска между скъпата ти стара баба и закоравял сводник, го бяха научили, че не плаща на момичетата от баровете за секс. Плаща им да се махнат, когато всичко приключи.

Сега вярваше, че е взел своята лепта от секс за развлечение, комерсиален секс и секс с туристки, които учеше да се гмуркат и с които не ти се иска да разговаряш в мига щом изплуваш на повърхността. Сега искрено вярваше, че може би най-накрая е готов да миряса с това невероятно момиче от партито — тази доктор Меган Джуъл.

Наистина понякога му бе трудно да си представи лицето й. И двамата бяха порядъчно пийнали. Нещо в нея — как да го обясни? — докосна дълбока струна в душата му и дори когато беше на другия край на света, дори когато беше в легло с други жени, даже когато си плащаше за секс, Меган не изчезваше от съзнанието му. Чувството не можеше да се обясни, но човек не можеше да го сбърка с друго. Определяше го като любов.

Харесваше му, че е лекарка. Всъщност много даже. Намираше го за респектиращо и секси. Знаеше, че е глупаво, но нищо не можеше да направи. Тази привлекателна млада жена, в чиито ръце хората поверяваха живота си — това й придаваше авторитет, който никоя друга жена в живота му нямаше. И за разлика от всички останали на купона, тя не се държа с него като с някакъв глупав гларус с пясък вместо мозък в главата.

Наистина смяташе, че може би е жената на живота му. Но в някаква тайна камера на сърцето си подозираше, че се чувства по този начин само защото не бе имал възможността да я опознае, и защото разбираше, че е почти невъзможно да я открие в този десетмилионен град.

Кърк си задаваше въпроса, който вълнуваше всички мъже, спали с безброй жени.

Ако получа това, което искам, ще продължа ли да го искам?

Жените, с които Рори излизаше, бяха по-млади от него.

Много по-млади. Не че го търсеше, но това имаше на пазара, с това разполагаше. Тези жени бяха достатъчно млади да му бъдат… е, приятелки.

Не можеше да си представи с какво жените на неговата възраст — четирийсет и девет и девет месеца — запълваха вечерите си, когато той излизаше на срещи. Сигурно ходеха по петите на тринайсет-шестнайсетгодишните си деца и им дуднеха, че не могат да излязат в този вид навън. Или си мислеха за неудачниците, които са им съсипали живота. Може би изпитваха облекчение, че са приключили с ужасиите и униженията при търсенето на партньор. И може би бяха най-накрая щастливи — по-щастливи, отколкото той щеше да бъде някога. Каквото и да правеха — това беше друг свят, паралелна вселена, към която той никога нямаше да принадлежи.