Светът е пълен с чудеса

— Хората го правят. Много мъже го правят. — Сети се за майката на Джесика, представи си я как пуши в скъпия си апартамент в „Сейнт Джон Ууд“, където нямаше деца да й правят лекета по килима или да нарушават спокойствието й, нито да напомнят за минаващите години. Джесика го беше завела веднъж, след като се бяха върнали от медения си месец. Това му стигаше. — Също и жени.

— Известно ми е — тихо проговори Майкъл. — Но не знам как. Никога няма да напусна Наоко и детето. Ще трябва те да ме напуснат.

Може би щеше да е различно, ако Джинджър беше родила. Тогава щеше да се наложи Наоко и Клои да се борят за сърцето му срещу Джинджър и нейното бебе. Но Джинджър не беше бременна.

„Фалшива тревога“ — беше обяснил Майкъл.

„Не — рече си Паоло. — Не беше фалшива тревога. Искало й се е.“

— Тя не може да стъпи на малкия пръст на Наоко по хубост — рече Паоло.

— Вярно е — съгласи се Майкъл.

— И не е толкова умна. И е доста по-стара.

— Спор няма.

— Тогава — защо се случи? Как можа да се случи? Не го разбирам.

Но брат му имаше отговор.

— Тя е мръсница. Ние, мъжете, обичаме точно това. Когато се стигне дотам. Това отключва удоволствието.

— Отключва удоволствието?

— Ние искаме жените да бъдат мръсници, — но не желаем майката на децата ни да бъде такава. Виж — не аз измислям правилата. С Джинджър един поглед ми е достатъчен, за да се превърна в Дядо Коледа.

Паоло изглеждаше объркан.

— Да пожелая да си изпразня чувала — поясни Майкъл.

— Но това не е честно! Не е честно към съпругата ти. Тя не заслужава това. Виж колко я нарани, колко болка й причини.

— Да — съгласи се Майкъл, избягвайки да погледне брат си в очите. — Тя заслужава повече. Точно затова се прибирам у дома след работа. Точно затова не прескачам до „Хилтън“ за няколко часа. Примерен съм, защото имам съпруга и дете. Но домът ми не е същият в последно време. Наоко все още отказва да спи с мен. Не и след… знаеш. Спим в отделни стаи. Аз съм в стаята за гости, а тя с детето — в старата ни спалня.

— Много тъжно.

— Е, ще й мине накрая. Когато съм страдал достатъчно дълго. Виж, аз обичам Наоко — по свой си начин. Е, не както когато я срещнах като студентка — тя беше първата азиатка, с която излизах, толкова различна от всички останали и не можехме да се наситим един на друг. Сега е друг вид любов. И не съм убеден, че е по-зле от много други бракове. Обичам я както съпруг обича жена си, както мъжете обичат майката на децата си. Обичам я като сестра. — Майкъл погледна брат си. — Вероятно това е малко тъжно. Защото кой иска да чука сестра си?

— Джесика не ми е като сестра.

— Почакай и ще видиш. Всички се боим да си го признаем, дори пред себе си. Ако не искаш да ги чукаш, значи не искаш дете от тях. А ако не искаш дете от тях, тогава не искаш да ги чукаш.

В такъв случай може би с Джесика сме си по-добре сами, рече си Паоло.

Никога не бе пожелавал да е като брат си и други нещастно женени мъже, които неумолимо излежаваха доживотните си присъди като цинични стари каторжници.

Паоло вярваше в романтиката. Вярваше във вечната любов. Продължаваше да вярва, че с Джесика може да има всичко. Вярваше в себе си и Джесика като двойка въпреки болезнения копнеж за нещо, което нямаха, въпреки тъгата и тайните сълзи зад затворените врати и мъката, която ги изяждаше, когато майка му се усмихнеше за пореден път и ги попиташе кога ще си родят дете — сякаш бяха само евтина имитация на семейство.

Но ако никога нямаме дете, каза си, нищо няма да застане помежду ни. Може би нищо няма да убие любовта ни или да ни принуди да спим в отделни стаи.

И все пак не му се вярваше. Защото знаеше, че Джесика никога нямаше да е щастлива без дете. Паоло осъзна, че трябва да намери бебе на Джесика. Тяхно бебе.

Дори ако се наложеше да преобърне света.

Глава 13

Лондон. Проклетият Лондон. Господи, беше забравил колко бе студено в този град. И на това англичаните му викаха лято?

Докато Кърк вървеше през „Уест Енд“ в търсене на работа и на момиче — всяка работа беше добре дошла, но му трябваше само едно-единствено момиче, — вятърът помиташе Оксфорд Стрийт и го пронизваше до кости.

Ала най-лошото не беше студът, нито задръстванията, нито дори безразсъдните колоездачи, повръщаното от кебап и градските лисици, които виеха под прозореца на малкото му студио, докато ровеха из остатъците от заведенията за бързо хранене.

Потискаше го плоското бяло лондонско небе, мъртвешката светлина — като в някоя морга. Тази светлина го караше да си мечтае да побегне обратно към Манила или към Сидни.

И все пак като много мъже, които се отнасяха към обвързването като към взривоопасен динамит, той мечтаеше да спре да бяга. Затова се върна. Да намери момичето и да спре да бяга. Нали все някой ден трябваше да го направи? Животът, отдаден на забавления, пътувания и секс, нямаше как да продължи вечно, нали?

Кърк открай време имаше страх от семейния живот. Не защото беше от онези тъжни копелета, чиито родители се бяха разделили. По-скоро защото беше от онези тъжни копелета, чиито родители бяха останали заедно.