Светът е пълен с чудеса

Някога означаваше много повече. Едно време беше всичко, което е днес — жаждата, трескавата възбуда, да се изгубиш в тялото на друго човешко същество и да забравиш за себе си — и все пак безкрайно повече.

След края на брака му Кат беше единствената жена, с която сексът беше нещо по-хубаво от поръчана по телефона пица.

О, да беше срещнал първо нея! Как му се искаше да беше майка на сина му! Болеше го от този нереален и безсмислен копнеж. Тя му липсваше. В крайна сметка, нещата бяха простички. Липсваше му толкова много! Борбеният й дух, глуповатата й усмивка, силата и добротата й. Издължените й крайници, лекото й дишане, когато спеше, начина, по който изглеждаше в неделните сутрини, когато преразглеждаха пресата, без да изпитват нужда да говорят. Всичко това му липсваше.

След скъсването им бе излизал с по-млади, по-хубави и по-необуздани в леглото жени, но никоя не можеше да се сравнява с нея. Никога нямаше да разбере тази загадка. Човек не можеше да го обясни. Не можеш да кажеш защо сърцето избира да обича този, когото обича.

Беше истински влюбен в нея — сега го виждаше, — но колкото и да му липсваше, знаеше, че може да живее без нея. Това му беше най-лошото на остаряването. Най-лошото от всичко. Да осъзнаеш, че можеш да живееш без някого, когато ножът опре до кокала, когато се стигне до сбогом и всичко хубаво, да си останем приятели, грижи се за себе си, осъзнаването, че в крайна сметка всички сме сами и собственият кеф е най-важен.

Когато най-накрая разбереш, че не се умира от разбито сърце, помисли си той, тогава си стигнал средната възраст.

Затова Рори се придържаше към по-младите жени. Иронията беше, че като млад не бе имал такъв успех сред жените.

Харесваха тялото му, резултат от годините постоянно спортуване. Харесваха внимателното му отношение. Но най-вече харесваха тъжната истина, че можеше да живее без тях.

Веднъж изчерпал запасите си от любов, сега вече знаеше: човек може да мине без когото и да е било.

Това също беше едно от жестоките правила.

Паоло зави с ферарито по алеята и веднага наби спирачки.

Бавно подкара на задна, камъчетата хрущяха под гумите, видя градинаря, чистача на басейна, телефонния техник, два непознати бели вана — водоснабдяване и канализация? — две коли, за които не знаеше чии са, голямото черно беемве X5 на предприемача и един новопоявил се товароподемник. Все едно да се опиташ да паркираш на Пикадили Съркъс.

В дъното на алеята имаше празен двоен гараж, но да се опиташе да стигне дотам бе като да организира евакуацията на Дюнкерк5. Затова Паоло отново паркира на пътя. Докато отваряше вратата, сърдито изсвири клаксон и една кола профуча край него. След всекидневното пълзене в натоварения градски трафик скоростта по пътищата в предградията го ужасяваше.

Вратата на новия им дом беше отворена.

Паоло влезе вътре и в лицето го блъснаха шум и миризми. Чукане, заваряване, нещо тежко, изпуснато на земята. Високи гласове и смях. Незасъхнала боя и мокър гипс. Дъвки и цигари. Чувствайки се като чужд човек в дома си, Паоло се надвеси над перилата и веднага дръпна ръка, понеже бяха лепкави, а дланта му се покри със слой пурпурна боя.

— Доказано е, че стресът от преместването в ново жилище съперничи на загубата на близък или на развод — изфилософства предприемачът и си запали саморъчно свита цигара. — Казва ти го човек с опит. Малката господарка ли търсиш, приятелю?

Джесика беше в задната градина под един градински чадър и разглеждаше някакви архитектурни скици с човек, когото Паоло виждаше за пръв път.

Мъжът казваше колко ще струва кухненското оборудване. Отначало Паоло си помисли, че не е разбрал добре — цената изглеждаше твърде висока, по-скоро цена на кола. Но тогава мъжът обясни, че всъщност парите не са много за кухня от такова качество. И Паоло се запита кога се е променил светът и какво би казала майка му за кухня, която струва колкото кола.

Мъжът трябваше да повиши тон, защото орляк млади градинари, голи до кръста, размахваха нещо като ръчни прахосмукачки и подрязваха израстъците из огромната градина, из която хвърчаха листа и клонки. Зад тях чистачът на басейни влачеше из водата огромна мрежа и вадеше боклуците, издухани във водата от градинарите. Хаотични усилия за съвършенство във всичко.

Паоло погледна съпругата си, съсредоточена в изучаване на чертежите. Обичаше да я гледа, когато тя не знаеше — още не можеше да повярва на късмета си, наистина, че точно с тази жена споделяше дома, леглото и живота си. Много пъти заявяваше, че никога няма да му омръзне да я гледа, макар Джесика да възразяваше с усмивка, че едва ли би издържал повече от петнайсет минути.

Не, помисли си Паоло, докато я гледаше как говори с мъжа. Вечно би било по-близо до истината.

Тогава тя погледна нагоре, видя го и се усмихна. Винаги се радваше да го види, дори след толкова години.

— Джес? Може ли да поговорим за малко?