Светът е пълен с чудеса

— Раната ме сърби.

Оливия погледна корема на Меган.

— Надявам се, че е под зоната на бикините.

— Мисля, че ще мине време, докато обуя бикини, мамо. Само дотътрянето до тоалетната ми се струва като поход.

— Какво има, скъпа? Нещо си потисната. Следродилна депресия?

Меган поклати глава. В това беше проблемът. Всъщност самата тя не знаеше какво става, макар да се досещаше, че има нещо общо с провалянето. Не беше свикнала да губи.

— Винаги съм си представяла, че ще родя по нормалния начин. Цезаровото — много е тежко. Вземат ти бебето. Напомпват те с успокоителни. Разрязват те. И ужасно много боли.

— Недей да превъзнасяш нормалното раждане. Родила съм ви и трите през стандартния канал. Няма нищо вълшебно да ти шият путката.

— Трябва ли да употребяваш тази дума?

— О, добре тогава — вагината. Кърмиш ли?

— Още е твърде малка. А аз още нямам достатъчно мляко. — Меган посочи машината отстрани до леглото, снабдена с нещо като наконечник на прахосмукачка. — Изцеждам се.

— Какво?

— Изцеждам мляко.

— Какво… изпомпваш го от циците и й го дават в шише?

— Точно така.

— Не е ли чудесна науката? Кърмих Кат, докато малкото чудовище почти не ми отхапа зърната. Мога да се закълна, че всичките ни проблеми започнаха, когато тя реши, че зърното ми е бебешка каша „Фарлис Ръск“.

Меган се засмя. Само характерният хумор на майка й можеше да я накара да се засмее в този момент.

— Болката не ме притеснява. Нито белегът. Нито, че ми взеха Попи и я сложиха в кувьоз. Тормози ме това, че всички очакват да съм друг човек. А аз не го чувствам.

— Знам за какво говориш, мила. От нас се очаква да се превърнем във всеотдайни майки кърмачки, да сменяме наакани пелени веднага щом изстреляме на бял свят първото си отроче. Не искам да обидя малката Пъпит, мила.

— Попи.

— Попи. Разбира се. На мъжете им е позволено да влизат и излизат от ролята си на баща. Но при нас трябва да е естествено. Очакват от теб да станеш всеотдайната майка Тереза само защото си издула корема. — Оливия се наведе по-близо до дъщеря си и сниши глас, сякаш изричаше богохулство. — Нека ти кажа едно: няма нищо естествено да се откажеш от живота си заради друго човешко същество. Не унивай обаче — първите осемнайсет години са най-лошите.

— Ти го чувстваш така.

— Е, да.

— Аз не искам да възприемам детето си като неудобство, бреме или досада. Искам да я обичам както заслужава да бъде обичана. Но… вече имам бебе, а още не се чувствам като майка.

— Тогава ти си като мен — изрече Оливия с нотка на триумф. — И нищо не можеш да сториш.

Изведнъж цялото тяло на Оливия се сгърчи от болка.

— Какво ти е? — попита Меган.

Оливия разтърка ръката си.

— Нищо, мила. От известно време ми изтръпва лявата ръка. От старост е. Е, от средната възраст.

— Трябва да отидеш на лекар.

На вратата отново се почука и Меган се задави от вълнение, когато видя познатото усмихнато лице на баща си, частично закрито от букет и голяма кутия шоколадови бонбони с форма на сърце.

— Детето ми! — възкликна Джак и прегърна дъщеря си. Меган изстена от болка. — О, Боже! Извинявай!

— Заради шевовете е, татко. Още са много пресни.

Джак се усмихна дежурно на бившата си съпруга — без следа от вълнение или лошо чувство. Актьори, рече си Меган.

— Оливия, какъв прекрасен ден!

— Здравей, Джак! Можеш ли да повярваш? Ние сме баба и дядо. Не ти ли се иска да вземеш да си прережеш вените?

— Не, всъщност ми се иска да затанцувам от радост. — Той се обърна към Меган. — Видяхме я… Попи. Толкова е красива! Малко дребничка, разбира се, но ще навакса.

Меган се скри в прегръдките на баща си и притисна лице към гърдите му. От това имаше нужда. Някой да й каже, че накрая всичко ще се оправи. Изведнъж забеляза, че баща й не беше сам. Придружаваше го висока усмихната червенокоса жена някъде на нейната възраст. Меган я погледна, без да разбира, сякаш очаква тя да каже, че е дошла да й измери кръвното или да й даде успокоителни.

— Аз съм Хана — представи се червенокосата. — Честито, Меган! Тя е една малка принцеса. Не се тревожи — аз съм родена в седмия месец, а сега съм метър и осемдесет.

Меган погледна Хана с признателност. Това беше най-хубавото, което беше чула този ден.

Оливия оглеждаше червенокосата.

— Хана е коафьор на филма — обясни Джак.

— Там ли се запознахте? — попита Оливия. — Пипали сте отънялото килимче на Джак? Колко романтично!

— Майко! — предупреди я Меган.

— Колко си подхождате! — Оливия продължи. — Нищо че сте достатъчно млада, за да му бъдете… думата ми бяга.

— А ти си достатъчно стара, за да си държиш вежливия език в хирургично подобрената глава — не й остана длъжен Джак.

— Престанете! — намеси се Меган. — Коремът ми беше разрязан само преди няколко часа, натъпкана съм с успокоителни, само преди минути престанах да пишкам през тръба — а вас ви интересува единствено враждата, която влачите с години. Хайде стига, може ли? Поне за един ден.

— Извинете дъщеря ми — каза Оливия на Хана. — Днес не е на себе си. Току-що е родила.