Светът е пълен с чудеса

— И ти го искаш, нали? — попита тя. — Искаме едно и също нещо, нали?

Но в този момент той вече я целуваше по гърба и не можеше да говори, затова въпросът на Кат остана без отговор.

Попи остана в кувьоза три седмици и после я пуснаха на свобода.

Сестрите плакаха, когато се разделяха с нея, толкова дълго време беше прекарала в интензивното отделение.

Чувстваха я почти като свое дете. И може би имаха право.

Бяха я хранили, обличали, треперили над нея. Бяха следили дишането й, бяха сложили плюшена маймунка в кувьоза и тичаха при нея, щом проплачеше през нощта.

Не можеше да се оспори, че Меган бе лежала, докато вадеха бебето от нея, и пак Меган изцеждаше скромни количества мляко от гърдите си, но сестрите подаваха шишето към устните на Попи. Сестрите в интензивното отделение не се парализираха от страх след раждането на Попи.

Изписаха Меган от болницата след седмица и още имаше усещането, че е била разрязана на две и отново съшита. Всеки ден идваше да вижда Попи. Чувстваше се като пълен неудачник. Нито ходеше отново на работа, нито се грижеше за дъщеря си. Не съм нито лекар, нито майка, мислеше си с горчивина. Нито едно от двете. Лоуфорд и другите лекари преглеждат пациентите ми, а медицинските сестри в интензивното отделение се грижат за Попи.

Сега това време беше приключило. Сега креватчето в спалнята на малкия й апартамент щеше да бъде заето от истинско живо бебе. Сега трябваше да се справя сама. Те облякоха Попи в големите й зимни дрешки и я изнесоха навън.

Една от сестрите държеше бебето, докато Меган се мъчеше да нагласи кошчето на задната седалка в алфа ромеото на Джесика. Накрая сестрите го поставиха. Попи се изгуби в кошчето. Меган потръпна. Наистина ли бебето й щеше да мине през лондонския трафик?

Джесика ги закара у дома, сякаш возеше леснозапалим експлозив. Меган се потеше и трепереше, тихо ругаеше войнствените колоездачи, които не изчакваха да светне зелено, и всички онези фенове на Джеръми Кларксън6 с белите си ванове и беемвета. Попи спа през цялото време.

Кърк ги чакаше пред апартамента.

— Какво прави той тук? — попита Меган. — Така ли ще бъде всеки ден? Да ми се появява неканен най-неочаквано?

— Меган — рече Джесика, — той й е баща.

Кърк погледна през стъклото на колата и на лицето му грейна голяма глуповата усмивка щом видя Попи.

— Не се дръж твърде сурово с него — продължи Джесика. — Той е луд по Попи. Трябва да му го признаеш.

Когато Меган и Джесика не успяха да откопчаят коланите, Кърк се намеси и бързо освободи бебето.

Меган качи спящата Попи в големия й трон на последния етаж и всички шумове в сградата — Еминем ругаеше майка си на приземния етаж, „Скай Спортс“ тътнеше от втория, мъж и жена си крещяха на третия — изведнъж се разкриха в нова противна светлина.

Меган с ужас си помисли как ще гледа дете на това място.

Обхвана я нарастващо чувство на срам, докато носеше дъщеря си към новия й дом, непосредствено следвана от Кърк и Джесика. И отново я обхвана онова смазващо чувство на провал. Винаги беше чувствала, че е господар на живота си. А сега като че ли най-накрая животът й завинаги бе поел юздите в свои ръце.

Меган положи все така спящата Попи в креватчето. Джесика целуна пръстите си и докосна с тях мъничката вежда на бебето.

— Поздравявам ви — прошепна с развълнуван глас. — Съвършена е. Тя е вашето драгоценно съкровище.

После си тръгна.

Погледаха известно време как Попи спи и Меган не можа да сдържи усмивката си. Бебето се чувстваше тук като у дома си. Само на три седмици, с теглото на малка риба, тя имаше вид, сякаш е собственик на апартамента. Меган и Кърк се измъкнаха на пръсти от стаята.

— Надявам се не възразяваш, че дойдох неканен — каза той. — Обадих се в интензивното и сестрите ми казаха, че Попи се прибира вкъщи днес.

— Няма нищо. Но може би за в бъдеще ще се обаждаш, преди да дойдеш?

— Разбира се.

Тя опита да се усмихне.

— Искам да кажа, не е като да сме женени.

— Не. — Той се поколеба. — Но ти трябва да разбереш.

— Какво има за разбиране?

— Искам да бъда част от живота на това бебе. Искам да ви помагам, с каквото мога. И… аз я обичам. Това е всичко. Обичам нашата дъщеря. Тя е страхотна, не мислиш ли? Прекрасна е! Истински малък боец. Тя се справи много добре. И двете се справихте много добре.

— Колко смешно! Човек може да обича едно бебе, без да го познава. Но не и възрастен. Не можеш да обичаш възрастен, ако не го познаваш, нали? Дори не можеш да го харесваш кой знае колко.

— Говориш за нас, нали? — Той се усмихна. — Искаш да кажеш, че не ме познаваш.

Гледаше безизразното й лице. Колко далечни и отчуждени са те, мислеше си. Жените, с които си спал в друго време и на друго място. Няма нищо по-непознато от старите ни любовници. Но имаше нещо, което Меган не разбираше. Между тях още не беше свършило.

— Ами тогава може би е време да започнеш да ме опознаваш — рече той.

— И защо?

— Защото имаме дете и ти си сам-сама.

Тя го изгледа.