Светът е пълен с чудеса

— Излязохме само веднъж. Беше ми за първи път. А когато се появих в училище, той беше разказал на всичките си приятели и те ми се присмиваха. Подиграваха ми се, че съм курва, макар че бях девствена преди това. Дори когато още ми течеше кръв, те ме гледаха и ми се надсмиваха.

Той я прегърна.

— Обичам те, той не е бил достоен за теб и това не е твоето наказание.

С изтичането на седмиците след признанието Паоло чувстваше някаква промяна между тях. Беше се опасявал, че липсата на дете щеше да ги отчужди. Вместо това те се чувстваха по-близки от всякога. Придържаха се към дома си и най-близките си хора. Понеже ако не бяха в тази орбита, дори когато отиваха на гости при родителите му на границата на „Ийст Енд“ и Есекс, имаше твърде много въпроси, които ги вбесяваха.

— Е, кога двете влюбени птички ще си създадат семейство? — всеки път ги питаше майка му с усмивка, обикновено, след като е разказала някоя смешна случка за внучка си Клои.

— Ние вече сме семейство, мамо — отвръщаше й Паоло всеки път, многократно, докато тя най-накрая схвана. — Семейство от двама.

Попи спеше в креватчето до долния край на леглото.

Губеше се в него, сякаш никога нямаше да порасне достатъчно, за да го изпълни — плешивата й главичка се подаваше от спалното чувалче, облегната на една страна. Ръчичките й бяха свити на нивото на ушите като на малък щангист, пръстчетата й като кибритени клечки бяха свити в миниатюрни юмручета. Никакви съвременни бебешки комплекти за спане. Спалното чувалче на Попи имаше дупки за главата и ръцете й, напълно безопасно, но въпреки това Меган не можеше да се отърси от сковаващия страх, че дъщеря й може да умре всеки момент.

Затова седеше в кухнята и пиеше чай от лайка, без да е мигнала трета поредна нощ, докато жителите на „Хакни“ се смееха, викаха силно и спореха на зазоряване. И докато сълзите на отчаяние се стичаха по лицето й, Меган си мислеше: следродилна депресия? Кой я е измислил?

Беше изтощена, обезумяла от страх и се чувстваше като пълен неудачник. Как трябваше да се чувства? Кой не би се депресирал?

Друг удар върху самочувствието й беше фиаското с кърменето. Отначало Попи беше твърде малка, за да суче, но дебелата весела служителка от здравните служби беше казала на Меган — тя беше казала на Меган, тази служителка, която шефстваше над един бъдещ лекар, — че „бебето“ (ужасната фамилиарност на проклетата жена, вбесяващата неуместна близост) е готово да суче направо от „майката“ (о, майната ти, стара краво!).

Но Меган — която със срам си спомняше благочестивите си речи за преимуществата на кърменето пред майките от „Съни Вю“, които се тълпяха пред кабинета й („Пълно с ценни хранителни вещества, антитела и напълно безплатно — ха-ха-ха!“) — не можеше да му хване цаката. Предполагаше се, че това е най-естественото нещо на света за една кърмачка, но Меган имаше усещането, че са й заповядали да й поникнат криле и да полети.

На теория, разбира се, беше подготвена. Знаеше всичко от А до Я, от кора до кора. Трябваше да вкараш цялото нещо — ареолата заедно със зърното — в устата на бебето. Но когато Меган опитваше, Попи се държеше, сякаш майка й се опитва да я задави. После започваше да пищи до небесата. Меган я умоляваше, увещаваше, опитваше се да подаде на Попи твърдата като камък гърда, която се удряше в бузата й и смъкваше над очите й вълнената шапчица. Майката и бебето плачеха в пълна хармония.

Бебето се бунтуваше, сякаш би повикало социалните служби, ако беше достатъчно голямо да пропълзи до телефона, и Меган прибягваше до шишето, защото се боеше, че дъщеря й ще умре от глад, ако вече не бе на път.

Животът й беше различен от досегашния. Сънят беше нещо недостижимо. Меган си спомняше, че баща й нежно гълчеше дъщерите си, когато ставаха плачливи, капризни и раздразнителни. Преуморени, така казваше. Така се чувстваше сега Меган. Преуморена. Твърде каталясала, за да спи, без да знае кога щеше да дойде следващият шумен ултиматум за шишето, носене на ръце или чиста пелена.

Два месеца след раждането се върна на работа. Като лекар би настоявала за поне тримесечен отпуск, преди младата майка да се върне в света на работещите. Но сега от личен опит откри, че правилата се бяха променили. Без да брои изискванията за оставащата част от стажа си като джипи, Меган откри, че се нуждае от работа, имаше нужда да си припомни коя е била, преди да се роди дъщеря й.

Сестрите й се държаха страхотно. Кат гледаше Попи сутрин, тъй като „Мама-сан“ отваряше чак по обяд, а Джесика идваше следобед. Кърк ги навестяваше, носеше пелени и различни бебешки приспособления — предпазители за контактите, купища залъгалки, но рано или късно всички те се връщаха към живота си и я оставяха сама с бебето през нощта и с тежкото чувство на разочарование от себе си. Тази работа с майчинството… просто изобщо не я биваше. Но не можеше вечно да продължава така, нали? Сестрите й не можеха вечно да я заместват. Сълзите, когато бебето не искаше да се умири, отвратителният малък апартамент и шумната музика от долните етажи! Меган трябваше да вкара живота си в някакъв коловоз.