Светът е пълен с чудеса

— Не съм сама, приятелче. Да не си посмял да го кажеш отново. Не ми трябва съжалението на някакъв сервитьор на четиричасов работен ден. Освен това те познавам достатъчно добре — застаряващ сърфист, който иска да си поиграе на щастливо семейство, защото се е отегчил и преситил от всичко.

— Не съм сърфист. Водолаз съм. И какво? Мислиш, че не чета в теб като в отворена книга?

Меган изсумтя от изненада. Какъв наглец!

— Давай, да те видя!

Кърк скръсти ръце и я премери с очи.

— Най-малкото дете, разглезено от останалите в семейството. Отличничка в училище, взема си изпитите с едно щракане на пръстите. После първият сериозен приятел на малката принцеса й разбива сърцето.

— Среща един тип на някакво парти — продължи тя. — Пийнала си е малко повече — типично за лекарите стажанти. И забременява.

— Среща един тип на парти. Ляга си с него, защото е хубавец.

— Не се заблуждавай. Той просто е на подходящото място в подходящото време.

— Хубаво. Но може би той има в себе си повече живец от всичките темерути в медицинската академия.

— Ти изобщо не ги познаваш.

— След девет месеца — не, те са само осем, нали? — тя се оказва самотна майка в „Хакни“. И познай какво? Малката принцеса открива, че е отхапала повече, отколкото може да сдъвче.

— О, майната ти!

— Не, майната ти на теб!

От съседната стая прозвуча странно пронизително мяукане — тъничко, но постоянно, настойчиво и животинско, като далечен шум от резачка.

Меган и Кърк се спогледаха.

И тогава се сетиха, че бебето им плаче.

— Децата те размекват — обясни Майкъл на Джесика, докато гледаха как Клои се клатушка през стаята като малък пияница. — Осъзнаваш, че не можеш да си позволиш да умреш. Трябва да си до това малко същество, което си създал. Обаче в същото време нищо друго не е в състояние така да те приземи и да те накара да разбереш, че си смъртен, както собственото ти дете. Бъдещето принадлежи на нея, не на теб. И разбираш — за първи път в живота си, — че разполагаш с ограничено време. Животът те държи като заложник. Не можеш да умреш, но знаеш, че един ден ще се случи.

Клои беше с памперс и фланелка. Държеше в юмручето си омазан с конфитюр диск, който вкара в портативен DVD плеър върху дивана. Появи се голям червен автобус, наречен „Бийп“, който лъкатушеше по яркозелени хълмове, мигаше с фарове — неговите клепачи — и се усмихваше с широка шантава усмивка. Зазвуча старата детска песничка „Колелата на автобуса“. Клои започна да се клатушка наляво и надясно.

Джесика си помисли, че това беше най-големият вододел, който разделяше света на две — не на богати и бедни, стари и млади, а на хора с деца и бездетни.

— Танцуват още преди да са проходили — поклати невярващо глава Майкъл, докато наблюдаваше танца на дъщеря си. — Дори още преди да могат да пълзят. Не е ли странно? Танцуването е основен човешки инстинкт. Основен като яденето или спането. Желанието да танцуваш.

Имаше период, в който Джесика не можеше да понася присъствието на Майкъл. Мисълта, че е наранил Наоко и е застрашил щастието на Клои, я вбесяваше. Но дълбоко в себе си Джесика беше простила на девера си, въпреки че не беше нейна работа да му прощава.

Прости му не защото знаеше, че винаги я бе харесвал, нито понеже той явно много се стараеше да оправи отношенията си с Наоко, нито заради нешлифования му чар, който винаги беше на максимум в присъствието на Джесика. Не, тя прости на Майкъл, защото без съмнение бе влюбен в дъщеря си. Мъж, който обича детето си както Майкъл — Клои, не може да бъде лош, нали?

Паоло и Наоко влязоха в стаята, понесли сребърни подноси с малки чаши еспресо и от онези малки твърди италиански бисквити, към които братята бяха пристрастени.

— Каква е тази невъзможна миризма? — намръщи се Паоло и помаха с ръка пред лицето си.

Всички обърнаха погледи към Клои.

Тя се бе облегнала на дивана, блажено несъзнаваща противната смрад, която се разнасяше от нея, и се люлееше напред-назад под звуците на „Колелата на автобуса“. Вдигна левия си крак от пода, докато пелената й бавно започна да се пълни, и продължи ритмичния си танц.

Четиримата възрастни се смяха, докато не ги заболяха коремите.

— Ама че забавно бебе! — възкликна Майкъл, вдигна я във въздуха и лепна една целувка на невъзмутимото лице на Клои. Очите й не се отлепиха от автобуса. — Невероятно забавно бебе!

Когато се качиха в колата, за да потеглят към голямата си пуста къща, Джесика и Паоло поседяха смълчани. Той я изчакваше да намери думите. Накрая тя проговори:

— Ти имаш само мен.

— Това е всичко, което някога съм искал — отвърна Паоло.

Глава 18

Влезе в кабинета със срамежлива усмивка — едър мъж с бавна и непринудена грация в движенията.

Изглеждаше различно от другите мъже, които посещаваха кабинета на Меган и не просто защото в квартал, където бирените коремчета и нездравият тен бяха правило. Той беше в по-добра форма от повечето от тях. Различен го правеха старомодната му вежливост и галантните му маниери, почти непознати по тези улици.

Боксьорът.

— С кого ще се биеш този път? — попита Меган.