Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

Всъщност, вече съм влязла. Господи, какво облекчение! Уханната топлина, светлините… Това тук е моят свят! Това е естествената ми среда!

И все пак, дори когато се озовавам в отдела за тениски и памучни блузи, не съм толкова щастлива, колкото би трябвало да бъда. Ровя из струпаните по рафтовете блузки, като напразно се опитвам да събудя в себе си онова приповдигнато и сладостно усещане, което имам винаги, когато си купувам някоя глезотийка. Днес обаче чувствам странна пустота в душата си. Въпреки всичко си избирам една къса до кръста памучна блузка с голяма сребърна звезда отпред на гърдите и я премятам през ръката си, като се опитвам да си внуша, че вече се чувствам по-добре. После забелязвам рафт с натрупани по него най-различни пеньоари. Един нов пеньоар никога не е излишен.

Докато опипвам и галя с пръсти един прелестен бял пеньоар на ромбчета, някъде дълбоко в главата си чувам далечен гласец (сякаш долита от намалено почти до минимум радио): „Не го прави. Затънала си в дългове. Не го прави. Затънала си в дългове.“

Добре де, да, може и така да се каже.

Но пък, от друга страна, честно, има ли значение?! Това дали ще си го купя или не вече нищо не може да промени. Твърде късно е. И без друго съм затънала в дългове; просто ще затъна още мъничко по-дълбоко. Почти яростно дръпвам пеньоара от рафта и го премятам през ръката си. После посягам към чехличките от същия бял плат на ромбчета. Съвършено безсмислено е да си купиш пеньоар, а да нямаш подходящи чехлички за него.

Изходът с касите е точно от лявата ми страна, но аз се правя, че не го виждам. Все още не съм свършила. Отправям се към ескалаторите и се качвам на етажа със спалното бельо и домашните потреби. Време е за нов спален комплект — бял, за да е в тон с новия ми пеньоар. А също и за две дълги и кръгли декоративни възглавници. Ах, да, и за една кувертюра от изкуствена кожа.

Всеки път, когато прибавям по нещо към купчината си с покупки, усещам в гърдите ми да припламва искра на удоволствие — като пукот на фойерверк. И за един кратък момент всичко е великолепно. После обаче блясъкът и искрите се стопяват и аз отново потъвам в студения мрак. И трескаво се оглеждам за поредния фойерверк. Огромна ароматизирана свещ. Комплект гел и лосион за баня от „Джо Малоуни“. Ръчно изработена красива декоративна торбичка с изсушени ароматни цветчета. Сияйна искра… мрак. Сияйна искра… мрак. Но всеки път блясъкът на фойерверка е все по-кратък и по-кратък. Защо удоволствието ми се стопява така бързо? Защо не се чувствам щастлива?

— Имате ли нужда от помощ? — прекъсва мислите ми някакъв глас.

Вдигам поглед и виждам пред себе си млада продавачка, облечена в униформените за „Октагон“ бяла блуза и бели ленени панталони, която загрижено гледа струпаните на пода покупки.

— Какво ще кажете да ви помогна да ги носите?

— Ами… — започвам неуверено и поглеждам надолу към купчината в краката ми. Станала е доста голяма всъщност. — Не, не се притеснявайте. Смятам да… Просто ще платя тези тук.

Двете заедно успяваме някак си да довлечем всичките ми покупки по пода от буково дърво до стилния гранитен постамент насред отдела, където е касата, и продавачката започва да ги сканира една след друга. Оказва се, че дългите декоративни възглавници са намалени — не го бях забелязала — и докато касиерката преизчислява цената им, зад мен се извива дълга опашка.

— Общо 370.56 лири — казва най-сетне касиерката И ми се усмихва. — Как желаете да платите?

— Ъъъ… със „Суич“ карта — отвръщам и изваждам портфейла си.

Докато касиерката прокарва картата ми през машинката, аз оглеждам струпалите пред мен торби с покупките и се чудя как ли ще успея да ги домъкна до апартамента.

На секундата обаче пропъждам тази мисъл от главата си. Не, не искам да мисля за апартамента — за Сузи, за Таркуин, за станалото снощи… Искам да го забравя всичко това.

— Съжалявам — казва касиерката с извинителна усмивка, — но нещо с картата ви не е наред. Не приема сумата. — Подава ми обратно „Суич“ картата и пита: — Имате ли някаква друга?

— Ооо! — казвам и усещам, че се изчервявам. — Ами… ето ви една „Виза“.

Ама че неудобно! Какво пък не й е наред на „Суич“ картата ми? Според мен си изглежда съвсем нормално. Ще трябва да подам оплакване до банката.

Банката! Срещата с Дерек Смийт утре сутринта! О, Боже! Не, не мисли за това, Ребека! Бързо, мисли за нещо друго. Виж какви са интересни дъските на пода. Огледай се из магазина. След мен вече се е извила дълга опашка. Чувам хората да се покашлят и да пристъпят от крак на крак. Все по-нетърпеливо ме чакат да свърша. Срещам погледа на жената след мен и й се усмихвам криво.

— Не — казва касиерката. — И тази не е наред.

— Какво?! — възкликвам шокирано, като се извръщам към нея.

Как е възможно „Виза“ картата ми да не е наред? Та това е „ВИЗА“ картата ми, за Бога! Карта, която се приема навсякъде по света. Какво става?! Каква е тази шантава история? Пълна безсмислица! Пълна без…