Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

У дома. У дома при мама и татко.

Шестнадесет

Когато същия следобед се появявам най-неочаквано в къщата на родителите ми и заявявам, че искам да остана няколко дни при тях, това не само че не ги шокира, но, изглежда, дори не ги и изненадва.

Всъщност, приемат го толкова спокойно — като нещо съвсем в реда на нещата, — че започвам да се чудя дали пък не са го очаквали през цялото време, още откакто се преместих да живея в Лондон. Дали не са ме чакали всеки Божи ден да се появя на прага, без багаж и със зачервени от плач очи? Подхождат към ситуацията хладнокръвно, като екип на „Бърза помощ“, на който му предстои да се справи с поредния спешен случай.

Така де, като изключим това, че лекарите от „Бърза помощ“ сигурно няма да губят време в спорове как да съживят пациента. Слушам ги няколко минути и ми се приисква да изляза на улицата, за да им дам време да изяснят стратегията си, после пак да звънна на вратата им.

— Качи се и си вземи една гореща вана — нарежда ми мама преди още да съм си оставила чантата. — Сигурно си изтощена!

— Не е нужно да си взема вана, ако не иска! — сопва й се татко. — Може да иска да пийне нещо! Искаш ли да пийнеш нещо, миличка?

— Смяташ ли, че е РАЗУМНО да й предлагаш алкохол? — пита мама многозначително, като му мята крадешком поглед с подтекст „Ами ако е пила успокоителни?“

— Не, благодаря — отговарям на татко. — Но с удоволствие бих изпила чаша чай.

— Естествено! — възкликва мама. — Греъм, върви да включиш котлона — нарежда тя на татко и отново го поглежда многозначително. В мига, в който той изчезва в кухнята, мама се привежда към мен и пита подчертано тихо и задушевно:

— Добре ли си, миличко? Нещо… не е наред ли?

О, Боже, когато човек се чувства кофти, едва ли има по-добро средство за разплакване от изпълнения със съчувствие и обич глас на собствената му майка.

— Ами… — заеквам със свито гърло и напиращи сълзи — …била съм и по-добре. Просто в момента… в момента съм изпаднала в малко по-трудна ситуация. Но всичко ще се оправи в крайна сметка — довършвам, като присвивам леко рамене и отклонявам поглед встрани.

— Защото… — подема мама, снижавайки още повече глас, — …баща ти не е чак толкова старомоден, колкото изглежда. Убедена съм, че ако става дума за това ние да поемем… да поемем Бебчо, а ти да си гледаш кариерата…

КАКВО?

— Не се тревожи, мамо! — прекъсвам я остро. — Не съм бременна!

— Не съм казала, че си бременна — изчервява се леко тя. — Исках само да знаеш, че сме готови да ти предложим безусловна подкрепа изцяло и във всичко.

По дяволите, що за родители имам?! Прекалено много сапунени сериали гледат, това им е проблемът! Всъщност, те двамата вероятно се НАДЯВАТ да съм бременна. От някой женен злодей, когото евентуално да убият и да заровят тялото му в двора.

Пък и каква е тази дивотия, че били готови да ми предложат „безусловна подкрепа изцяло и във всичко“? Така де, преди да започне да гледа всеки следобед „Езерото Рики“, мама за нищо на света не би изръсила подобна глупост.

— Е, хайде сега — подема мама, — ела да се отпуснеш с чаша ободрителен чай.

Послушно влизам след нея в кухнята, където тримата сядаме на масата, за да се ободрим с чаша чай. И да си призная, наистина започвам да се чувствам по-добре. Горещ силен чай и сладки, чиито пълнеж е от шоколад с ром. Върхът! Затварям очи и с наслада отпивам няколко глътки. Когато след миг ги отварям отново, изненадвам родителите ми да ме гледат с изписано по лицата им жадно любопитство. Мама веднага го прикрива с усмивка, а татко — с покашляне, но е пределно ясно, че и двамата буквално УМИРАТ от любопитство да узнаят какво ми се е случило.

— И така — казвам и двамата вдигат рязко глави към мен, — вие сте добре, надявам се?

— О, да — отвръща мама, — НИЕ сме добре.

Отново настъпва мълчание.

— Беки? — най-сетне се обажда татко със сериозен, почти тържествен тон, при което двете с мама се обръщаме към него. — Да нямаш някакви неприятности, за които би следвало да знаем? Не, не ни казвай, ако нямаш желание да го споделиш с нас — бърза да добави той. — Но искам да знаеш… ние и двамата ще бъдем винаги и във всичко до теб.

Поредният тъпизъм а ла „Езерото Рики“. Ааа, не! Родителите ми би трябвало да излизат по-често и да общуват повече с нормални хора.

— Добре ли си, миличко? — пита мама нежно.

Казва го с толкова обич и разбиране, че неволно сърцето ми се свива, с разтреперана ръка оставям чашата си върху масата и отговарям:

— Да си призная, в момента имам известни неприятности. Не исках да ви тревожа, затова и не съм ви казала нищо досега…

Усещам как очите ми се напълват със сълзи.

— Какви неприятности? — пита мама с ясно доловима паника в гласа. — Господи, да не си станала наркоманка?! Това е, нали?

— Не! Не съм станала наркоманка! — Възкликвам възмутено. — Проблемът е, че аз… аз чисто и просто…

Отпивам голяма глътка от чашата си. О, Боже, по-трудно е, отколкото си го представях! Хайде, Ребека, кажи го най-сетне! Изплюй камъчето!

Стисвам клепачи и сграбчвам още по-здраво чашата си.

— Истината е, че аз… — започвам бавно.

— Да? — отронва подканящо мама.