Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

Колко лесно било да избягаш! Фасулска работа. Как не съм се сетила по-рано?!

Усещам, че някъде дълбоко в ума ми, като злобен гремлии, се върти мисълта, че е невъзможно да остана тук завинаги. И че рано или късно проблемите отново ще ме налегнат.

Добре де, важното е, че няма да е точно сега. Нито пък в близко бъдеще. А междувременно няма дори да си помислям за тях. Ще си направя чаша силен чай, ще се закотвя пред телевизора за предаването „Сутрешно кафе“ и просто ще изключа от съзнанието си всичко друго.

Когато влизам в кухнята, заварвам татко да седи на масата и да си чете вестника. Във въздуха се носи ухание на печени филийки, а за звуков фон служи — както винаги — програмата на „Радио 4“. Всичко си е както навремето, когато бях малка и все още живеех вкъщи. Колко по-простичък беще животът тогава! Колко по-лесно беще да се живее! Никакви сметки за плащане, никакви задължения и отговорности, никакви заплашителни писма. Изведнъж ме обзема огромна носталгия, усещам очите ми да се насълзяват, извръщам се към мивката и припряно се заемам да пълня чайника.

— Интересна новина — казва татко, прощумолявайки със страниците на „Дейли Телеграф“.

— О, така ли? — питам и слагам пакетче чай в една от големите керамични чаши. — И каква е тя?

— „Скотиш Прайм“ придобива „Флагстаф Лайф“.

— А, да — измърморвам неопределено. — Да, разбира се. Май бях чула, че се подготвя подобна сделка.

— Всички инвеститори във „Флагстаф Лайф“ ще получат за акциите си твърде солидни суми. Най-големите, изплащани когато и да било при подобни сделки, както пише във вестника.

— Страхотно — казвам с престорен интерес.

Вземам оставеното върху масата списание „Домакинство“, прелиствам го и се зачитам в хороскопа си.

Нещо обаче ме гложди и не мога да се съсредоточа. „Флагстаф Лайф“? Защо ми звучи така познато? С кого говорих наскоро за…

— Мартин и Дженис! — възкликвам изведнъж. — Ами да, те са инвеститори на „Флагстаф Лайф“. От петнадесет години държат спестяванията си при тях.

— Е, ударили са джакпота значи — отбелязва татко. — Тук пише, че колкото по-дълго си инвестирал, толкова по-голяма сума ще получиш.

Той отгръща вестника на следващата страница, а аз се отпускам унило на стола си, втренчила невиждащ поглед в чашата чай и в страницата с рецепти за великденски козунаци на „Домакинство“. Изведнъж се улавям, че си мисля с неприязън: „Не е честно! Не може ли и аз да получа изневиделица огромна сума пари? Защо някой не вземе да придобие Ендуич Банк? И да ме обезщети за това така щедро, че парите да ми стигнат да изплатя задълженията по кредита си. А междувременно и да уволни Дерек Смийт.“

— Някакви планове за деня? — пита татко, като вдига поглед от вестника си и ме поглежда.

— Ами… не, всъщност — отвръщам и отпивам глътка чай. Някакви планове за остатъка от живота ми? Ами… не, всъщност.

В крайна сметка прекарвам една много приятна и безгрижна сутрин, помагайки на мама да сортира купчина дрехи за някаква благотворителна разпродажба. В 12.30 ч. отиваме в кухнята, за да си направим по един сандвич. Като поглеждам часовника на стената, за миг се сещам, че точно преди три часа е трябвало да се явя на среща в Ендуич Банк — но тази мисъл е някак смътна, като приглушен звук. Сега всъщност целият ми лондонски живот ми се струва безкрайно отдалечен и нереален. ТУК е моето място. Далеч от влудяващите градски тълпи. У дома, при мама и татко, където се живее спокойно и простичко.

След като приключваме с обяда, излизам в градината с един от каталозите за търговия по пощата, които мама получава с купища. Сядам да го разгледам на пейката до ябълковото дърво. След малко чувам глас откъм оградата към съседите и вдигам поглед. Над нея се е привел Мартин. Хммм. Точно в този момент не съм особено склонна да разговарям с него.

— Здрасти, Беки — казва той тихо. — Добре ли си?

— Чудесно, благодаря — отвръщам сухо.

„И не си падам по сина ви“, изкушавам се да добавя. Но знам, че не би имало никакъв смисъл, защото Мартин и Дженис няма да ми повярват, ами ще решат, че просто съм изпаднала в стадий на отричане, нали така?

— Беки! — възкликва Дженис, която се появява на оградата до Мартин, с градинарска лопатка в ръка. — Чухме за твоя… преследвач — шепнешком добавя тя.

— Това е криминално деяние — заявява ядосано Мартин. — Мястото на такива хора е в затвора!

— Ако можем с нещо да помогнем… — предлага Дженис. — Само ни кажи какво и ще го направим.

— Ама не, добре съм, наистина — отвръщам, вече малко по-благоразположена към тях. — Искам само да поостана известно време тук. Да се махна от цялата онази лудост.

— Правилно — казва Мартин. — Мъдро решение. Умно момиче си ни ти.

— Точно тази сутрин казвах на Мартин, че трябва да си наемеш бодигард — отбелязва Дженис.

— И да знаеш, малко предпазливост никога не е излишна — отбелязва Мартин. — Особено в наши дни.

— Цената на славата — казва Дженис и клати съкрушено глава. — Цената на славата.

— Както и да е — опитвам се да отклоня разговора от темата за моя преследвач. — А вие как сте?

— О, добре сме, добре сме и двамата, предполагам — отвръща Мартин.