Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

— Ще отскоча до Мартин и Дженис за малко — казвам и ставам. — Няма да се бавя.

Когато Мартин ми отваря вратата, виждам, че двамата с Дженис също са пред телевизора и гледат „Стани богат“.

— Здрасти — казвам смутено. — Чудех се… дали можем да поговорим за минутка?

— Разбира се! — отвръща Мартин. — Влизай! Ще пийнеш ли чаша шери?

— О! — отронвам, леко шокирана. (Не че имам нещо против пиенето, естествено, но още няма и пет следобед все пак…) — Ами… добре.

— Никога не е прекалено рано за чаша шери! — възкликва Мартин, сякаш прочел мислите ми.

— И аз бих пийнала още една, Мартин — обажда се Дженис откъм дневната.

Това ме довършва. Съседите ни са алкохолици!

О, Боже, може би те са се пропили по моя вина. Може би финансовата загуба ги е подтикнала да търсят утеха в алкохола и телевизионните шоупрограми.

— Чудех се дали… — пристъпвам притеснено от крак на крак на прага на дневната, докато Мартин пълни три чаши с тъмнокехлибарено шери. — Ей така, от чисто любопитство, ми се ще пак да погледна онова писмо от „Флагстаф Лайф“, в което ви съветват да се прехвърлите към новия им фонд. Интересно ми е кога ли са го изпратили.

— Получихме го точно в деня, когато говорихме с теб. Защо? — пита Мартин, но в следващия миг ми подава чаша шери и вдига своята за наздравица: — За твое здраве, Беки.

— Наздраве — отговарям и отпивам глътка кехлибарена течност. — Питам се дали…

— Влизай де, влизай и сядай — прекъсва ме той, като ме побутва по-навътре в дневната. После подава чаша шери на Дженис, отново надига своята и добавя: — Заповядай, скъпа. Наздраве! На екс!

— Шшшт! — изшътква тя, като отпива от чашата си. — Разсейваш ме, а въпросите не са никак лесни.

— Помислих си, че ще е добре да поразровя малко тази история с фондовете — обяснявам шепнешком на Мартин. — Има нещо в нея, което не ми харесва.

— Отговор А. Браво! И аз така си мислех! — провиква се изведнъж Дженис въодушевено.

— Чудесно, скъпа! — отвръща й Мартин, ровейки в едно от чекмеджетата на секретера до нас. — Ето, заповядай — добавя той, като ми подава писмото. — Статия ли се каниш да пишеш или какво?

— Вероятно — отговарям. — Имаш ли нещо против да го взема?

— Не, разбира се — свива рамене Мартин. — Вземи го.

— Шшшт! — обажда се отново Дженис. — Разсейвате ме!

— Ами добре тогава — прошепвам. — В такъв случай аз ще… няма да ви преча повече.

— Це! Це! — изкрещява изведнъж Дженис. — Не е А, бе глупако!

— И… благодаря за шерито — добавям, като го доизпивам на един дъх и потръпвам от разлялата се в гърлото ми пареща сладост.

Оставям чашата си на близката секция и излизам на пръсти от дневната.

Половин час по-късно, седнала пред бюрото в детската ми стая, прочитам за не знам кой си пореден път писмото от „Флагстаф Лайф“ и вече съм напълно убедена, че в цялата работа има нещо гнило. Вероятно стотици инвеститори са решили да прехвърлят спестяванията си към този техен новоизмислен фонд, поблазнени от предложението им да получат като подарък старинен стенен часовник… и така са пропуснали възможността да спечелят значително от сделката между двете банки. И най-важното — колко ли пари е спестила „Флагстаф Лайф“ с този номер? Изведнъж си давам сметка, че наистина искам да разбера каква е играта. И нещо повече — осъзнавам, че действително ми се иска да напиша статия по този въпрос. Всъщност, за първи път през живота си изпитвам жив интерес към някаква финансова тема.

Същевременно обаче не искам материалът ми да излезе в мижавото „Успешно спестяване“.

Изваждам от портфейла си визитката на Ерик Форман, в чийто горен край с едър шрифт се мъдри директният му номер. Миг-два я гледам нерешително, после отивам до телефона и бързо набирам цифрите, преди да ме е обхванало малодушие.

— Ерик Форман, „Дейли Уорлд“ — избумтява гласът му в слушалката до ухото ми.

О, Боже?! Наистина ли ще го направя?

— Здрасти — измънквам нервно. — Не знам дали ме помните, но… Ребека Блумууд от „Успешно спестяване“. Запознахме се на пресконференцията на „Сакрум“.

— Точно така. Помня те, разбира се — въодушевява се той. — Как си, скъпа?

— Добре съм — отговарям и стисвам още по-здраво слушалката. — Абсолютно. Ъъъ… Чудех се дали още върви рубриката ви „Можем ли да имаме доверие на онези, които се разпореждат с парите ни?“

— Разбира се, и то редовно — отговаря Ерик Форман. — Защо?

— Ами защото… — преглъщам тежко, преди да изстрелям: — Имам материал, който вероятно ще ви заинтересува.

Седемнадесет

Никога преди не съм бачкала толкова яко по написването на някоя статия.

Но пък и никога преди не ми се е налагало да се вмествам в толкова кратък срок. В „Успешно спестяване“ разполагаме с цял месец, за да си предадем материала за броя — и непрекъснато мрънкаме, че времето не ни стига. Затова и когато Ерик Форман ме попита „Можеш ли да го напишеш до утре?“, отначало си помислих, че се шегува и му отговорих почти през смях „Да, разбира се!“ За малко да добавя закачливо „Всъщност, след пет минути ще ти го пусна по факса!“, но съвсем навреме си прехапах езика. Защото в същия миг осъзнах, че той говори напълно сериозно. Напълно сериозно!!