Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

С изненада откривам известна изкуствена приповдигнатост в тона на гласа му. Настава мълчание. Попоглеждам към Дженис, която смръщва вежди и лекичко врътва глава.

— Сигурно сте доволни от новината — подхвърлям ведро. — За „Флагстаф Лайф“, имам предвид.

Отново настава мълчание.

— Е, можеше и да бъдем — отвръща доста мрачно Мартин.

— Но пък кой ли можеше да го предвиди — отбелязва Дженис, като свива рамене. — Така е то в живота. Всичко е въпрос на късмет.

— В какъв смисъл? — питам озадачено. — Всички инвеститори ще получат доста солидна сума, доколкото разбрах.

— Изглежда, че… — потърква с длан лицето си Мартин — …нашият случай не е такъв.

— Но… защо?

— Мартин им се обади днес сутринта — започва да ми обяснява Дженис. — За да разбере колко точно ще вземем. Защото във вестниците пише, че дългосрочните инвеститори ще получат ХИЛЯДИ. Но… — Тя млъква и поглежда Мартин.

— Но какво? — питам, обзета от тревожно предчувствие.

— Изглежда, че сме отпаднали от класацията — отбелязва Мартин мрачно. — Защото сме прехвърлили инвестициите си в друг фонд. Ако бяхме си останали в предишния, щяхме да… — Мартин се покашля с неудобство. — Всъщност, пак ще получим НЕЩИЧКО… някъде около стотина лири.

Зяпвам го неразбиращо.

— Но вие се прехвърлихте само преди… преди…

— Преди две седмици — казва Мартин. — И точно в това е иронията. Да бяхме поизчакали само още мъничко… Но каквото било, било. Няма никакъв смисъл да се хленчи след дъжд качулка — довършва той примирено и се усмихва на Дженис, която също му се усмихва.

А аз отклонявам поглед встрани и прехапвам устни.

Изведнъж усещам в душата ми да се промъква гаден хлад. Защото те решиха да прехвърлят парите си въз основа на моя съвет, нали така? Попитаха ме дали да се прехвърлят към друг фонд и аз ги посъветвах да го направят. Но като се замисля сега… не бях ли подочула вече нещо за предстоящата сделка с „Флагстаф Лайф“? О, Боже! Възможно ли е да съм знаела какво ще се случи? И да съм могла да предпазя Мартин и Дженис?

— Никой не би могъл да знае предварително за подобни неща — казва Дженис и утешително слага ръка върху рамото на съпруга си. — Държат ги в тайна до последния момент, нали, Беки?

Гърлото ми е твърде свито, за да й отговоря. Сега вече много добре си спомням всичко. Първо Алиша спомена за предстоящото придобиване на „Флагстаф Лайф“. В деня, преди да дойда да видя мама и татко. А после и Филип каза нещо по този повод в офиса. Нещо за това, че инвеститорите във „Флагстаф Лайф“ ще спечелят добре от цялата работа. Само че… аз всъщност не го и слушах какво говори. Точно тогава бях заета с друго… лакирах си ноктите.

— Казаха, че сме щели да вземем двадесет хиляди лири, ако сме били останали — казва Мартин унило. — Лошо да ти стане, само като си го помислиш. Но въпреки всичко, Дженис е права. Нямаше как да знаем. Никой не е знаел какво се готви.

О, Боже! Аз съм виновна. За всичко съм виновна аз! Ако бях използвала ума си и поне веднъж в живота си да бях ПОРАЗМИСЛИЛА, преди да…

— О, Беки, не гледай толкова тъжно! — възкликва Дженис. — Ти нямаш никаква вина за станалото! Не си знаела! Никой не е знаел! Никой от нас не би могъл да…

— Аз го знаех — чувам се да казвам мрачно. Настъпва потресено мълчание.

— Какво? — най-сетне пита тихо Дженис.

— Не че съм го знаела съвсем точно — обяснявам, забила поглед в земята, — но бях чула да се носи слух за тази сделка. И трябваше да ви предупредя, когато ми поискахте съвет. Трябваше да ви кажа да поизчакате. Но в момента изобщо не… не помислих. Не си припомних какво съм чула. — Насилвам се да вдигна очи към тях и срещам удивения поглед на Мартин. — Аз… Наистина много съжалявам. Загубихте по моя вина.

Настъпва тягостно мълчание. Дженис и Мартин се споглеждат, а аз обгръщам с ръце раменете си и се присвивам, обзета от ненавист и презрение към самата себе си. Чувам телефонът в къщата да звъни и стъпките на татко, който отива да го вдигне.

— Разбирам — нарушава най-сетне мълчанието Мартин. — Е… не е болка за умирачка все пак. Стават такива работи.

— Не се самообвинявай, Беки — казва Дженис утешително. — В крайна сметка не ти, а ние взехме решението да се прехвърлим към другия фонд.

— Пък и нека не забравяме под какво напрежение си живяла напоследък — добавя Мартин и съчувствено ме потупва по ръката. — Този ужасен човек, който те е преследвал…

Сега вече наистина ще се разплача. Не заслужавам милото отношение на тези хора. Вече съм паднала на дъното. Какво изобщо имам в живота си? Нищо. Едно абсолютно нищо. Не съм в състояние да контролирам парите си. Не мога да се справям с работата си. Нямам си гадже. Обидих най-добрата си приятелка. Излъгах родителите си. А ето че сега разорих и съседите ни. Явно трябва да се откажа от всичко и да постъпя в някой будистки манастир или нещо подобно.

— Беки? — прекъсва мислите ми гласът на татко и аз вдигам поглед изненадано.

Той върви през моравата към нас, с разтревожен израз на лицето.

— Не изпадай в паника, Беки, но трябва да ти кажа, че току-що говорих по телефона с този Дерек Смийт.

— Какво? — възкликвам и усещам как пребледнявам от ужас.