Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

Така че рано-рано на другата сутрин се озовавам при Мартин и Дженис с бележник и диктофон, за да запиша съвсем точно цялата информация във връзка с техните спестявания и инвестиции, като същевременно — по съвет на Ерик — се опитвам да им изкопча колкото се може по-сърцераздирателни подробности.

— Трябва да събудиш интерес към човешките съдби — беше ми казал той по телефона предната вечер. — Нямаме нужда от скучни финансови репортажи. Накарай ни да изпитаме състрадание към тях. Разплачи ни. Обикновени трудови хорица, които са си въобразявали, че могат да разчитат на дребните си спестявания за старини. И най-безскрупулно са били ограбени от тлъстите финансови плъхове. Къде живеят и какво представлява домът им?

— Ъъъ… Самостоятелна двуетажна къща в Съри… с четири спални и с…

— Това в никакъв случай не го пиши, за Бога! — бе изгърмял гласът на Ерик в ухото ми. — Искам почтени, бедни и горди хорица. Никога не са взели и пени от държавата. Цял живот са се трудили здравата и са разчитали само на себе си. Спестявали са, за да не опират до социални помощи и на старини. Поверили са парите си на уж заслужаваща доверие финансова институция. Която обаче им се е изплюла в лицето. — Той бе замълчал за миг, а долитащите откъм слушалката звуци ме накараха да си представя, че си чисти зъбите с нокът. — Такъв тип материал ми трябва. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?

— Ами… ъъъ… да! Разбира се! — измънках почти уверено аз.

„О, Боже! — бях си помислили, оставяйки слушалката. — О, Боже, в какво се забърквам!“

Сега вече е твърде късно да бия отбой. Ето защо направих всичко възможно да убедя Дженис и Мартин, че няма нищо лошо в това историята им да се появи в „Дейли Уорлд“. (Добре де, ясно ми е, че „Дейли Уорлд“ не е от класата на „Файнаншъл Таймс“. Нито дори на обикновения „Таймс“. Но пък, от друга страна, напомних им аз, можеше да бъде и далеч по-лошо — можеше да бъде „Сън“, където да бъдат сбутани между снимките на някоя топлес манекенка и на Виктория „Пош Спайс“ Бекъм, нали така?)

За мой късмет те двамата явно са толкова зашеметени от усилията, които полагам заради тях, че, изглежда, изобщо не им пука в кой вестник ще излезе статията ми. А когато им казвам, че по обяд от Лондон ще пристигне фотограф, за да ги снима, реагират така, сякаш самата Кралица на Великобритания ще им окаже честта да ги посети.

— Господи, косата ми! — възкликва Дженис, като се оглежда критично в огледалото. — Ще има ли време да извикам Морийн да ми я пооправи?

— Твърдо не — заявявам категорично, но веднага бързам да добавя: — Прическата ти е прелестна, наистина. Пък и от вестника искат да изглеждате колкото се може по-естествено и непринудено. Почтени, обикновени хора… каквито сте си.

Оглеждам дневната, за да подбера някои „по-сърцераздирателни“ детайли, които да включа в статията си.

„Върху полираната до блясък полица над камината гордо се кипри изпратената от сина им поздравителна картичка по случай предстоящата годишнина от сватбата им. Тази година обаче Мартин и Дженис Уебстър няма да празнуват.“

— Трябва да се обадя на Филис! — възкликва Дженис. — Няма да повярва на ушите си, като й кажа!

— Да си бил случайно професионален войник или нещо подобно? — питам замислено Мартин. — Или… или… пожарникар примерно? Изобщо… нали разбираш… преди да станеш търговски пътник?

— Май не, Беки — отговаря Мартин и сбърчва чело, нажален, че му се налага да ме разочарова. — Бил съм само в организацията „Млади кадети“ в училище.

— Ммм, чудесно — възкликвам. — Това също ще ми свърши работа.

„Мартин Уебстър погалва с пръсти окачената на стената кадетска връзка, която е носил с такава гордост като младеж. Целият му живот е преминал в усилен труд и служба на обществото. Сега, когато вече е пенсионер, би трябвало да може да се наслаждава на заслужен отдих и признание.

Но тлъстите финансови плъхове са ограбили спестяванията му. «ДейлиУорлд» пита…“

— Фотокопирах ти всички документи, с които разполагаме — казва ми Мартин. — Цялата тази бумащина. Не знам дали ще ти е от полза, но…

— О, благодаря — поемам купчината листове, които ми подава. — Ще ги прегледам най-внимателно.