Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

— Момент — казвам и поглеждам в листа пред мен: — Интересува ме дали „Флагстаф Лайф“ съзнателно са използвали в свой интерес стратегията да приканят инвеститорите да прехвърлят спестяванията си от печелившия фонд в друг, новосъздаден и непечеливш, буквално дни преди официалното оповестяване на сделката? Знаеш, предполагам, че поради това някои хора са изгубили страшно много.

— Ясно… — казва Алиша. — Благодаря, Камила. За мен с пушена сьомга и маруля.

— Какво? — питам неразбиращо.

— Извинявай, да, слушам те — отговаря Алиша. — Записах си въпроса ти… Боя се, че ще трябва да ти звънна по-късно, за да ти отговоря на него.

— Разбирам, но трябва да получа отговор колкото се може по-скоро! — казвам. — След два часа трябва да предам материала си.

— Ясно — отговаря Алиша. После гласът й изведнъж зазвучава приглушено: — Не, пушена сьомга. Добре тогава, пиле по китайски. Да. — И отново я чувам ясно: — Някакви други въпроси, Ребека? Знаеш ли какво, най-добре ще е да ти изпратя новия ни пакет с материали за пресата. Там повече от сигурно ще откриеш каквото те интересува. Или пък ни изпрати по факса въпросите си.

— Чудесно. Точно така и ще направя — отговарям остро и трясвам слушалката.

Миг-два оставам загледана право пред себе си, а ушите ми жужат от рязко настъпилата тишина. Тъпа високомерна крава! Дори не си дава труда да приеме въпросите ми насериозно.

Постепенно осъзнавам, че всъщност всеки път, когато съм се обаждала в офисите за връзки с обществеността, отношението към мен винаги е било като това на Алиша. Никой никога не си е давал труда незабавно да отговори на въпросите ми, нали така? Карали са ме да чакам, обещавали са да ми се обадят и… нищо. Досега никога не съм се дразнила от подобно отношение — дори ми харесваше да вися на телефона и да слушам различните мелодии, които ти включват, докато чакаш (при всички положения ми се струваше по-интересно, отколкото пряката ми работа). И никога преди не ми е пукало дали хората ме възприемат насериозно или не.

Днес обаче ми пука! Захванала съм се с нещо ЗНАЧИМО и ИСКАМ да ме възприемат насериозно!

„Ще й покажа аз на нея на какво съм способна!“, мисля си обзета от ярост. На всички ще им покажа на какво съм способна! Включително и на Люк Брандън. Ще им покажа, че с мен, Ребека Блумууд, шега не бива!

Решително измъквам от калъфа й пишещата машина на татко. Пъхвам лист хартия, включвам диктофона, поемам си дълбоко дъх, стисвам зъби и започвам да пиша.

Ребека Блумууд

„Боровете“

Елтън Роуд 43

Оксшот

Съри

----------------------------------------------------------------------------

Факс за

Ерик Форман

„Дейли Уорлд“

От Ребека Блумууд

28 март 2000 г.

Скъпи Ерик,

Изпращам ти статията си за „Флагстаф Лайф“ и ощетените от тях инвеститори. Надявам се да я харесаш.

Всичко най-хубаво,

Ребека Блумууд

финансов журналист

Осемнадесет

На другата сутрин се събуждам още в шест. Добре де, знам, че е смешно и патетично да се вълнувам така, но истината е, че се чувствам като малко дете на Коледа (и за да бъда съвсем откровена — като себе си на Коледа).

Лежа в леглото и си повтарям, че трябва да се държа като улегнал зрял човек, да не подскачам от нетърпение и просто да престана да мисля все за това… Но не мога да устоя. Непрекъснато си представям купищата вестници по хилядите вестникарски щандове в цялата страна. Представям си как вестникарчетата оставят пред вратите на милиони домове по един брой на „Дейли Уорлд“. И как всички тези хора прелистват вестника си все още полусънено и се питат какви ли са днешните новини.

И какво прочитат?

Прочитат моето име! Ребека Блумууд! Отпечатано черно на бяло в „Дейли Уорлд“! Първият ми материал във вестник от национално значение! „От Ребека Блумууд.“ Страхотно звучи, нали? „От Ребека Блумууд.“

Знам, че материалът ми ще излезе в днешния брой, защото Ерик Форман ми се обади късно вчера следобед, за да ми каже, че главният редактор много го харесал. И че ще го пуснат на цветна страница — което означава не само че снимката на Дженис и Мартин ще е цветна, но и че на материала се отделя по-специално място, като на нещо наистина значимо. Все още ми е трудно да повярвам! Моя статия в „Дейли Уорлд“!

Изведнъж ми хрумва, че в същия този момент, докато си лежа най-спокойничко в леглото, в магазинчето за вестници и списания, което е в началото на търговската улица, точно зад ъгъла, вече са отрупани купища „Дейли Уорлд“ — хиляди току-що отпечатани, все още неразлистени броеве. И магазинчето отваря в… в колко отваряше? В шест, струва ми се. А сега вече е шест и пет. Тоест, теоретично погледнато, мога още сега да отида и да си купя един брой, ако искам. Ставам, намъквам някакви дрехи, отивам и си купувам един „Дейли Уорлд“.