Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

Не че ще го направя, естествено. Не съм чак толкова отчаяно суетна, че да търча до вестникарското магазинче още щом го отворят, само и само за да си видя името във вестника. Така де, за каква ме мислите?! Ще мина оттам, като изляза по-късно — някъде към обяд, — ще взема нехайно един брой „Дейли Уорлд“, ще го попрелистя небрежно и това е. Дори може и да не си го купя. Искам да кажа… да не би пък това да е първият ми авторски материал във вестник? Чудо голямо. Не си струва да откачам от вълнение, нали така?

Ей сегичка ще се обърна на другата страна и ще заспя отново. Не мога да си обясня защо изобщо се ококорих толкова рано? Сигурно чуруликането на птиците навън ме е събудило. Хммм… затвори очи, намести възглавницата, мисли за нещо друго… Какво ли да си направя за закуска, като стана?

Добре де, ама аз никога не съм си виждала името в „Дейли Уорлд“, нали така? Никога преди не съм писала за вестник от национално значение.

О, Боже, ще се побъркам! Не мога да чакам нито миг повече. Трябва да видя вестника.

Скачам от леглото, намъквам някакви дрехи и слизам на пръсти по стълбите. Когато затварям входната врата зад гърба си, се чувствам точно като момичето, което напуска дома си… от онази песен на „Бийтълс“, нали се сещате? Навън въздухът е кристалносвеж. Улицата е пуста и тиха. Господи, колко е приятно да станеш рано! Защо ли не ставам по-често в шест сутринта? Би трябвало да го правя всеки ден. Енергична разходка преди закуска — като хората в Ню Йорк. За нула време изгаряш сумати калории, после се прибираш за здравословна и тонизираща закуска от мюсли и прясно изстискан портокалов сок. Върхът! Решено, това ще е новият ми дневен режим!

Когато обаче наближавам редицата магазини по търговската улица, сърцето ми забива учестено, неволно забавям крачка и вече се движа като в погребална процесия. Неизвестно защо се чувствам все по-изнервена и притеснена. Дори вече не съм сигурна, че изобщо искам да видя името си, отпечатано във вестника. Може би ще си купя един „Марс Бар“ и ще си се прибера вкъщи. Или един аерошоколад.

Предпазливо бутвам вратата и се смръщвам при звука на звънчето, което оповестява влизането ми. Тази сутрин наистина не бих искала да привличам вниманието към себе си. Ами ако продавачът на вестници вече е прочел материала ми и го смята за пълна глупост? О, Боже, цялата тази работа буквално ми съсипва нервите. Никога не е трябвало да ставам журналистка. Трябваше да стана специалистка по козметика, каквато всъщност винаги съм искала да бъда. Може би все още не е прекалено късно. Ще се преквалифицирам, ще си отворя собствен бутик…

— Здравей, Беки!

Вдигам поглед и усещам, че се изчервявам от изненада. До щанда стои Мартин Уебстър, с разгърнат брой на „Дейли Уорлд“ в ръка.

— Случайно се събудих по-рано — обяснява ми той притеснено — и си помислих защо ли пък да не намина тук и да хвърля едно око…

— О! Ъъъ… и аз също — отвръщам. После свивам пренебрежително рамене и добавям: — И тъй, и тъй вече бях будна, така че…

Погледът ми попада върху вестника и усещам стомахът ми да се свива. О, Боже, ще умра от нерви! Нека само да е по-бързо, та да не се мъча така!

— Е… как е? Как… изглежда? — питам с дрезгав от притеснение глас.

— Ами… — казва Мартин и отново забива поглед в страницата, на която е отворил. Изглежда ми някак озадачен. — Доста място са му отделили.

Обръща вестника към мен. Едва се въздържам да не го изтръгна нетърпеливо от ръцете му. Първото, което виждам, е голяма цветна снимка на Мартин и Дженис, вперили в камерата изпълнени с унило отчаяние очи. А над снимката голямо заглавие: семейна двойка, измамена ОТ ТЛЪСТИТЕ ПЛЪХОВЕ НА „ФЛАГСТАФ ЛАЙФ“.

С леко треперещи ръце поемам вестника от Мартин. Очите ми се стрелват към горния край на първата колонка с текст и… О, Да! Ето го! „От Ребека Блумууд.“ Моето име! Това съм аз!

Звънчето на входната врата се обажда мелодично. Двамата с Мартин неволно обръщаме едновременно глави, за да видим кой влиза. С безкрайно удивление виждам на прага да стои… татко.

— О! — възкликва той изненадано и се покашля смутено, — Майка ти ме прати да купя един брой. И тъй, и тъй вече бях буден, така че…

— И аз — припряно се обажда Мартин.

— Ъъъ… и аз също — казвам.

— Е… излезе ли? — пита татко.

— О, да, излезе — отговарям и обръщам вестника към него, за да види материала.

— Охо! — възкликва татко. — Доста място са му отделили, а?

— Снимката е много добра, не мислите ли? — ентусиазирано подхваща Мартин. — Виж ти само колко красиво изпъкват цветята по завесите ни.

— Страхотна снимка, наистина — съгласявам се аз.

О, не, няма да се унижавам да го питам какво е мнението му за самата статия. Ако има желание да похвали написаното от мен — и сам ще го направи; ако ли не… Това всъщност няма никакво значение. Важното е, че АЗ самата се гордея с материала си.

— Мисля, че и Дженис изглежда много добре — отбелязва Мартин, все така забил поглед в снимката.

— Много, много добре, наистина — съгласява се татко. — Макар и малко тъжна.