Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

— Преследвачът ли? — пита Дженис и татко кимва мрачно.

— Твърде неприятен тип, бих казал. Тонът му беше доста агресивен.

— Но откъде знае, че Беки е тук? — пита Дженис.

— Налучква явно — отвръща татко. — Аз обаче му заявих, че Беки не е идвала и че нямам ни най-малка представа къде е.

— А той… той какво каза? — питам със свито гърло.

— Започна да ми разправя някакви пълни глупости. Уж че сте си били определили среща — отвръща татко и поклаща глава в недоумение. — Този тип явно е напълно побъркан.

— Трябва да си смениш номера — настойчиво ме съветва Мартин. — И да не го обявяваш в телефонния указател.

— А разбра ли откъде се обажда? — пита Дженис с изтънял от тревога глас. — Може да е някъде наоколо! — възкликва тя, обзета от паника, и започва да се оглежда из градината, сякаш очаква преследвачът ми всеки миг да изскочи иззад някой храст.

— Именно — казва татко. — Беки, мисля, че ще е най-добре веднага да се прибереш вътре. Човек никога не знае какво може да направи един луд.

— Добре — съгласявам се безропотно.

Не, не мога да повярвам, че всичко това ми се случва. Поглеждам добродушното, силно разтревожено лице на татко и едва сдържам сълзите си. О, защо, ЗАЩО не си признах истината пред мама и татко?! Защо допуснах да изпадна в подобно положение?!

— Изглеждаш ми потресена, миличка — съчувствено ме погалва по рамото Дженис. — Най-добре се прибери вътре и пийни чаша чай.

— Да — казвам. — Точно така и ще направя.

Татко ме повежда към къщата, като грижовно ме придържа под ръка, сякаш съм нещо като инвалид.

Ситуацията определено излиза тотално изпод контрол. Сега не само се чувствам като последния боклук, но вече нямам и усещането, че съм в безопасност. И помен няма от уютния ми пашкул. Чувствам се беззащитна и уязвима. Седя на дивана до мама, пием чай и гледаме „Стани богат“, но всеки долетял отвън звук ме кара да подскачам от нерви.

Ами ако Дерек Смийт е тръгнал натук? Колко време ще му отнеме да стигне с колата от Лондон? Час и половина? Може би два, ако движението е натоварено?

Не, не би го направил. Зает човек е все пак.

Но БИ МОГЪЛ и да го направи.

Или пък да изпрати хора да ме приберат. О, Боже! Стомахът ме присвива от страх само като си представя заплашителните на вид мъжища в черни кожени якета. Започвам да се чувствам така, сякаш някой наистина ме преследва със зла умисъл.

Започва рекламна пауза. Мама взема някакъв каталог на стоки за градина и казва:

— Виж каква прелестна къщичка за птици. Каня се да поръчам една за градината.

— Страхотно — измърморвам разсеяно.

— Предлагат и чудесни сандъчета за прозорци — добавя тя. — Апартаментът ви в Лондон само ще спечели, ако му сложите малко цветя по прозорците.

— Аха — отвръщам. — Може би.

— Да ти поръчам ли две на твое име? Не са скъпи.

— Не, благодаря. Няма нужда.

— Можеш да платиш с чек или с „Виза“… — потупва тя с пръст страницата.

— Не, мамо, наистина — отговарям с малко по-остър тон.

— Можеш просто да им звъннеш, да им кажеш номера на „Виза“ картата си и адреса, на който да ти ги доставят.

— Стига, мамо — повишавам рязко тон. — Не ги искам, ясно ли е?

Мама ми хвърля изненадан, леко укоризнен поглед, после отгръща каталога на следващата страница. А аз оставам загледана в нея, изведнъж задушена от паника. Моята „Виза“ карта е невалидна. „Суич“ картата ми също е невалидна. Всичките ми карти са невалидни. Нищо не ми върви. А тя дори не подозира.

Не, не мисли за това! Не мисли за това!! Грабвам от ниската масичка някакъв стар брой на „Рейдио Таймс“ и започвам автоматично да го прелиствам, без всъщност да забелязвам каквото и да било.

— Жалко за Мартин и Дженис, нали? — казва мама, вдигайки поглед от каталога си. — Да решат да се прехвърлят към друг фонд само две седмици преди такъв великолепен случай да забогатеят! Ама че лош късмет! Срамота!

— Да, знам — измърморвам, забила поглед в отворената страница пред мен.

Не, не искам да ми се напомня за Мартин и Дженис!

— И какво ужасно съвпадение — поклаща глава мама. — Това, че компанията лансира новия си фонд точно преди да бъде придобита. Сигурно стотици други хора, подобно на Мартин и Дженис, също са изгубили от цялата тази работа. Ужасно наистина! — възкликва мама огорчено, после поглежда към телевизора и добавя: — О, ето че продължава.

Откъм телевизора долита познатата мелодия на играта и ръкоплясканията на публиката в студиото. Но аз не ги чувам, както не чувам и поредния въпрос към участниците. Мисля по онова, което мама току-що каза. Ужасно съвпадение… Само че съвпадение май не е точната дума, нали така? Защото всъщност Дженис и Мартин са получили изпратено от банката циркулярно писмо с твърде настойчивия съвет да прехвърлят спестяванията си в новия фонд. Дори са им обещали награда, ако го направят, нали? Стенен часовник.

Защо?

Изведнъж усещам прилив на енергия. Иска ми се да видя писмото от „Флагстаф Лайф“… да проверя кога точно са го разпратили до инвеститорите си, колко дни преди банката да бъде придобита от „Скотиш Прайм“.

— Хм, труден въпрос — измърморва мама, загледана в екрана. — Може да е всеки от четирите отговора.