Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

Изведнъж мисълта ми сякаш се препъва и усещам да ме побиват ледени тръпки. Всички онези писма… Всички онези писма, дето ги заключвах в чекмеджето на тоалетката си… Няма начин да са били във връзка с…

Не! Няма начин да са анулирали „Виза“ картата ми! Абсурд!

Сърцето ми се разтуптява тревожно. Обзема ме паника. Добре де, знам, че имам някои издънки в плащането на сметките, но… имам нужда от „Виза“ картата си. Тя ми е ЖИЗНЕНО необходима! Нямат право да я анулират така… така изневиделица! Изведнъж се разтрепервам и сякаш ми прималява.

— Вижте, хората чакат — казва касиерката и ми посочва с жест опашката. — Ако не можете да платите…

— Разбира се, че мога да платя — прекъсвам я рязко, с пълното съзнание, че съм се изчервила като домат.

С треперещи ръце започвам да ровя из портфейла си и най-сетне измъквам сребърната си кредитна карта на редовен клиент на „Октагон“. Тъй като я бях забутала под другите, известно време не съм я ползвала.

— Ето — казвам, — ще платя с тази.

— Чудесно — отговаря касиерката вече не чак толкова любезно и пъхва картата в машинката.

Едва докато чакаме мълчаливо картата ми да бъде одобрена, започвам да се питам как всъщност стоят нещата с просрочения ми кредит в „Октагон“. Преди време май получих от тях едно доста остро писмо. Нещо за натрупани неплатени сметки и други подобни дивотии. Сигурна съм обаче, че отдавна съм ги разчистила. Или поне част от тях. Нали така? Убедена съм, че…

— Момент само, налага се да звънна по телефона — казва касиерката, загледана в екранчето на машинката, в която е пъхната картата ми.

Пресяга се и набира някакъв номер на телефона, който е до касовия апарат.

— Касата е — казва тя в слушалката. — Да ви издиктувам номера на една сметка…

Чувам някой да въздъхва шумно на опашката зад мен. Усещам как лицето ми пламва все повече и повече. Не смея да се огледам наоколо. Не смея да помръдна.

— Разбирам — казва касиерката и затваря телефона.

Вдига поглед към мен и когато виждам израза на лицето й, стомахът ми се свива. Няма и помен от предишната учтивост и извинителни усмивки. Гледа ме с неприкрита враждебност.

— От нашия финансов отдел настояват спешно да се свържете с тях — казва ми с остър тон касиерката. — Ще ви дам номера им.

— Няма проблем — отговарям, като се опитвам гласът ми да звучи непринудено. Подобно искане си е съвсем в реда на нещата, нали така? — Ще им се обадя при първа възможност. Благодаря.

Протягам ръка да си прибера картата. Вече ми е все тая за покупките. Искам единствено да се махна колкото се може по-бързо оттук.

— Съжалявам, но се боя, че сметката ви при нас е блокирана — казва касиерката, без изобщо да си дава труда да прояви поне малко тактичност и да говори по-тихо. — Налага се да анулирам картата ви.

Зяпвам я шокирано. Чувам как хората от опашката зад мен започват да шушукат и да се побутват.

— И ако не можете да платите по друг начин… — добавя касиерката, гледайки многозначително моите струпани върху лентата покупки. Новия ми пеньоар. Новия ми комплект спално бельо. Ароматизираната ми свещ. Подозрително огромна камара от най-разнородни неща. Неща, от които изобщо нямам нужда. И за които не мога да платя. Изведнъж усещам да ми прилошава дори само при вида им, да не говорим пък за ужасното неудобство, което изпитвам от цялата тази ситуация.

Мълчаливо кимвам с глава. Чувствам се така, сякаш са ме хванали да крада.

— Елза — обръща се касиерката към продавачката, — би ли върнала тези неща тук по рафтовете? В крайна сметка клиентката реши да не ги купува.

С подчертано безизразно изражение на лицето момичето започва да сваля пакетите от лентата.

— Следващият, моля — обръща се касиерката към опашката.

Жената зад мен пристъпва напред и с явно неудобство отбягва погледа ми. Бавно се обръщам и тръгвам към изхода. Никога, през целия си живот, не съм изживявала по-голямо унижение. Имам чувството, че всички ме гледат — продавачките, клиентите, всички! — като се побутват и шушукат зад гърба ми: „Видя ли? Видя ли какво стана?“

Вървя с омекнали крака, забила поглед в земята. Какъв кошмар! Трябва да се махна, трябва да се махна възможно най-бързо оттук. Да изляза от магазина на улицата и да отида…

Да отида… къде? Вкъщи, предполагам.

Не, не мога да се прибера вкъщи. Нямам сили да гледам Сузи в очите, която сигурно пак ще почне да ми повтаря колко мил човек бил Таркуин — още по-малко пък да налетя на самия него. О, Боже! При тази мисъл буквално ми прилошава.

Какво да направя? Къде да отида?

С треперещи крака поемам по тротоара, отклонявайки поглед встрани от подигравателно пищните витрини на магазините. Какво да направя? Къде да отида? Чувствам огромна пустота в душата си. Ушите ми бучат, вие ми се свят от обзелата ме паника.

Поспирам на ъгъла в очакване да светне зелено, за да пресека. Погледът ми неволно попада върху кашмирените пуловери, изложени на една витрина вляво от мен. Сред тях мярвам и една пурпурно-червена риза за голф от „Прингъл“. Изведнъж сълзи на облекчение изпълват очите ми. Има едно място на този свят, където мога да отида. Място, където винаги мога да отида.