Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Чудесна реплика. Като нищо ще я пусна в обръщение — казва ми той и протяга ръка за запознанство: — Ерик Форман. „Дейли Уорлд“.

— „Дейли Уорлд“ ли? — възкликвам неволно, дълбоко впечатлена.

Боже мили, „Дейли Уорлд“! Тук трябва да си призная една моя малка тайна — наистина харесвам много „Дейли Уорлд“. Добре де, знам, че не е нищо повече от таблоид, но пък е толкова лесен за четене, особено в метрото. (Аз сигурно имам недоразвити мускули на ръцете или нещо подобно, защото като разгърна да чета „Таймс“, само след няколко минути те изтръпват и ме заболяват. Пък и на „Таймс“ страниците му непрекъснато се подгъват и мачкат. Кошмар някакъв!) А някои от статиите в раздела им „Женски свят“ са действително доста интересни.

Изведнъж обаче нещо ми просветва в главата — чакай малко сега, сигурна съм, че познавам финансовия редактор на „Дейли Уорлд“. Ами да, една размъкната крава на име Марджъри, нали? Но в такъв случай кой е този тип?

— Не съм ви виждала преди по пресконференции — отбелязвам непринудено. — Нов ли сте?

Ерик Форман цъква с език.

— Работя във вестника вече десета година. Но обикновено не се занимавам с този тип финансови въпроси. — Мъжът снишава глас и добавя: — Пратен съм да размътя малко блатото. Главният редактор ме натовари е новата ни кампания: „Можем ли да имаме доверие на онези, които се разпореждат с парите ни?“

Божке, та той дори ГОВОРИ с таблоиден глас!

— Звучи страхотно — казвам любезно.

— И ще стане страхотно. Стига само да успея да преджапам тия досадни финансови подробности — казва той и добавя с престорено отчаяна физиономия: — Никога не ме е бивало с цифрите.

— Няма страшно — успокоявам го мило. — Всъщност, не е нужно човек да има кой знае какви познания. Много скоро ще ти стане ясно кое е важно и кое не.

— Радвам се да го чуя — въздъхва с облекчение Ерик Форман. После занича към баджа ми. — Ти си…

— Ребека Блумууд, „Успешно спестяване“ — отговарям с възможно най-делови и готов на сътрудничество глас.

— Радвам се, че се запознахме, Ребека — отвръща мъжът, бърка из джобовете си и ми подава визитка.

— О, благодаря — казвам и припряно започвам да ровя из чантата си за моите визитки.

„Ура!“ мисля си триумфално, като на свой ред му подавам визитката си. Това е то! Сближавам се с националните издания! Ето, разменяме си визитки! Върхът!!

Точно в този момент микрофоните в залата се включват с изпукване, а тъмнокосото момиче на подиума се покашля лекичко. Екранът зад гърба му светва и на него се появява надпис на фона на залез: „Пенсионен фонд «Сакрум»: мениджмънт на авоарите“.

Ааа, сетих се кое е това момиче. На една пресконференция през миналата година се държа адски кофти с мен. Ама Филип я харесва, защото тази хитра лисица му праща бутилка шампанско за всяка Коледа. Явно ще трябва да се пишат мили думи за новата им пенсионна програма.

— Дами и господа — започва тя. — Казвам се Мария Фрийман и ви приветствам с „Добре дошли!“ на представянето на „Пенсионен фонд «Сакрум»: мениджмънт на авоарите“. Тази наша новаторска серия програмни продукти има за цел да съчетае гъвкавостта и сигурността на мениджмънта на пенсионните фондове с присъщата на „Сакрум“ внушителна изява на разрастване и печалби.

На екрана се появява някаква графика, на която една дебела червена линия се издига с чупки над друга черна, тъничка и мижава.

— От Графика 1 става ясно — продължава Мария Фрийман внушително, като посочва дебелата червена линия, — че във Великобритания резултатите от предприемаческите изяви на нашия пенсионен фонд надминават значително всички останали в дадения сектор.

— Хммм — измърморва Ерик Форман към мен, забил смръщен поглед в лъскавата брошура в ръцете му. — Можеш ли ми каза какво става всъщност? Защото чух слухове, че резултатите на „Сакрум“ не са особено добри. — Той вдига поглед към графиката на екрана и добавя мрачно: — А я виж как „надминават значително всички останали в дадения сектор“…

— Да бе, да — отвръщам му също шепнешком. — Ама за кой сектор става дума? Дали за сектора „Скапано инвестиране“? Или за сектора „Вложи и изгуби всичките си пари“?

Ерик Форман ме поглежда втренчено и леко присвива устни.

— Смяташ, че си преправят цифрите, така ли? — пита ме полугласно той.

— Не точно, че си ги преправят — отвръщам все така шепнешком. — Просто се сравняват с онези, които са по-зле и от тях, а после се обявяват за победители. — Посочвам му графиката в брошурата. — Виж, изобщо никъде не уточняват за кой сектор става дума.

— Мамка му! — изръмжава Ерик Форман и впива яростен поглед в седналите на подиума официални лица от „Сакрум“. — Мръсни копелета, а?

Личи си, че и представа си няма какво става в реалния финансов живот — чак ми дожалява за него.

Мария Фрийман продължава да каканиже за успехите им, а аз с мъка сдържам прозявката си. Това му е кофтито да седиш на предните редове — трябва непрекъснато да се правиш на силно заинтригуван и да си водиш бележки. „Пенсии“, написвам в бележника си и подчертавам думата с къдрава линия. После започвам делово да я украсявам с гроздове и листенца.