Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— След малко ще ви представя Майк Дилън, ръководителя на инвеститорския ни екип, който ще ви запознае по-подробно с използваните от „Сакрум“ методи. Ако междувременно някой има въпрос, моля да го зададе…

— Да — провиква се Ерик Форман. — Аз имам един въпрос.

Леко изненадана вдигам поглед от лозето в бележника си.

— Да, кажете? — усмихва му се захаросано Мария Фрийман. — Вие сте…?

— Ерик Форман. „Дейли Уорлд“. Искам да знам какви заплати получавате всички вие — казва той и обхваща с жест насядалите на официалната маса мъже.

— Какво? — заеква Мария Фрийман и се изчервява, но в следващия миг си възвръща самообладанието: — О, имате предвид таксите за услугите ни. След малко ще се спрем и на тях, а сега…

— Не, нямам предвид таксите за услугите ви — прекъсва я рязко Ерик Форман. — Питам какви заплати получавате всички вие там! Например Майк Дилън — и той го посочва обвинително с пръст. — Колко е годишната ти заплата? Шестцифрено число, нали? А като знаем мижавите резултати на „Сакрум“ за миналата година, не е ли редно всички вече да сте уволнени?

Зяпвам го с отворена уста. Поразително! Никога не съм виждала подобно нещо на пресконференция. Никога!

На официалната маса настава раздвижване, шепнат си нещо, а после Майк Дилън се привежда към микрофона.

— Предлагам да продължим с презентацията — казва той — и да оставим… да оставим въпросите за по-късно.

Определено изглежда ужасно притеснен.

— Само още един въпрос — извиква Ерик Форман. — Какво ще отговорите на някой от нашите читатели, който е доверил пенсионните си спестявания на вашия „План за сигурни инвестиции“ и е изгубил десет хилядарки? — И той ми хвърля кос поглед, като ми намига. — Сигурно ще му покажете някоя спретната оптимистична графика от рода на тази тук, нали? И ще го уверите, че резултатите ви „надминават значително всички останали в дадения сектор“, а?

Върхът! Абсолютно фантастично! Представителите на „Сакрум“ изглеждат на ръба на нервна криза!

— Навремето излязохме с прескомюнике по този въпрос — отбелязва Мария Фрийман и се усмихва ледено на Ерик Форман. — А сегашната пресконференция е посветена на новите ни пенсионни програми. — Бъдете така любезен да изчакате да свършим и тогава…

— О, не се тревожете — прекъсва я непринудено и безкрайно мило Ерик Форман. — Нямам намерение да вися тук и да ви слушам глупостите. Вече узнах каквото ми трябваше.

В настъпилата мъртва тишина той става и се обръща към мен с широка усмивка:

— Радвам се, че се запознахме, Ребека. И благодаря.

След което ми протяга ръка за сбогуване и аз я стисвам сърдечно, без всъщност изобщо да осъзнавам какво правя. После той излиза от реда ни и поема към изхода на залата, а хората извръщат глави след него и си шушукат, докато вратата най-сетне не се затваря зад гърба му.

— Дами и господа — подема Мария Фрийман, а на бузите й пламтят две яркочервени петна. — Поради този инц… поради тази… неподходяща намеса ще направим кратка пауза, преди да продължим работата си. Масата в дъното е заредена с кафе и чай. Благодаря.

Тя спира микрофона, слиза от подиума и се втурва към скупчилата се групичка висши служители на „Сакрум“.

— Изобщо не трябваше да го допускате вътре — чувам да й казва ядно един от тях.

— Не го знаех кой е! — оправдава се Мария Фрийман. — Каза ми, че е репортер от „Уолстрийт Джърнъл“.

Върхът на сладоледа! Не бях виждала такъв разбунен мравуняк, откакто Алън Деринг от „Дейли Инвестър“ се изтъпанчи пред всички по време на Пресконференцията на застрахователното дружество „Провидент“ и заяви на всеослушание, че възнамерява да смени пола си и че моли всички вече да го наричат Андрея.

Помъквам се към дъното на залата, за да си взема още една чаша кафе и до масичката за сервиране налитам на Ели. Чудесно! Не съм я виждала от сто години.

— Здрасти — ухилва се тя насреща ми. — Кефи ме новият ти приятел. Много е забавен.

— Знам — отвръщам доволно. — Страхотен е, нали?!

Вземам си от подноса два баровски шоколадови сладкиша в златисто фолио и подавам чашата си на сервитьорката, за да ми сипе кафе. После си вземам още два сладкиша и ги пускам в чантата си. (Няма смисъл да ги излапвам и четирите наведнъж, нали така?)

Хората около нас коментират оживено, а служителите на „Сакрум“ са все така скупчени в предния край на залата. Страхотно! Ще имаме възможност да побъбрим до насита.

— Кандидатствала ли си за някаква работа напоследък? — обръщам се към Ели, като отпивам от кафето си. — Защото оня ден видях една обява от „Нова жена“ в „Медиа Гардиън“ и мислех да ти звънна. Пишеше, че имат изискване за опит в работата е клиенти, но пък ти би могла да кажеш, че…

— Беки — прекъсва ме Ели с някак странен тон на гласа, — знаеш за каква работа си пуснах документите.

— Какво? — зяпвам я невярващо, — Само не ми разправяй пак, че ще ставаш финансов мениджър във фонд. Знам, че това тогава беше някаква шега. И че смяташ да го използваш само като инструмент за преговори с твоя шеф.

— Е, назначиха ме — отвръща Ели и аз я зяпвам шокирано. Изведнъж откъм подиума се разнася глас и двете поглеждаме натам.