Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Докато се връщам към офиса, се чувствам доста мрачно. Може би е добре и аз да зарежа журналистиката и също да стана финансов мениджър в някой фонд. Или пък банкер в търговска банка. Те май изкарват доста добри пари, нали? А още по-добре ще е да се присъединя към „Голдман Сакс“ или нещо подобно. Те печелят по един милион годишно, нали? Боже, това би било прекрасно! Един милион годишно! Чудя се как ли може да се докопа човек до такава работа.

Но пък, от друга страна… искам ли наистина да бъда банкер? Нямам нищо против онази част от работата, дето изисква да се обличаш от „Карън Милън“. Дори мисля, че ще се справя доста добре с това си задължение. Виж за останалото не съм чак толкова сигурна — имам предвид за ставането в ранни зори и работенето до среднощ. Не че съм мързелива или нещо подобно — просто ми харесва възможността, която имам сега, да прекарвам следобедите си в „Имидж Стор“ или да разглеждам списания, преструвайки се, че проучвам някаква тема, както и това, че никой не ми виси на главата и не ме юрка. А ми се струва, че на новата си работа Ели едва ли ще има подобни възможности. Всъщност, новата й работа звучи доста страшничко.

Хмм. Де да можеше да имам новите дрехи, но не и другата, страшната част от работата. Едното, ама без другото. Де да можеше… Очите ми автоматично обхождат витрините, покрай които минавам, проверявайки къде какво ново има. И изведнъж спирам на място като закована.

Та това е Божий знак! Няма начин да не е.

Стоя пред бутика на „Али Смит“ — на чиято витрина впрочем са изложени няколко страхотни дълги кожени палта — и чета лепнатия на стъклото на вратата ръкописен надпис: „Търсим продавач-консултантки за съботните дни.“

Усещам, че чак ми прималява, докато стоя и се взирам в надписа. Сякаш ме е ударил гръм или нещо подобно. Защо ЗА БОГА не съм се сетила за това по-рано? Гениално! Ще се хвана на съботна работа! Ще работя в бутик за дрехи! Така ще изкарвам куп пари допълнително И ще мога да си купувам дрехи с отбив от цената! Пък и нека погледнем истината в очите: да се работи в магазин сигурно е много по-лесно, отколкото да бъдеш финансов мениджър във фонд, нали така? Всъщност дори ще бъде страшно забавно, защото помагайки на купувачките, ще мога да си избирам и дрехи за мен самата. В действителност ЩЕ МИ ПЛАЩАТ, за да пазарувам!

„Направо фантастично!“, мисля си, влизайки в бутика с лъчезарна усмивка на уста. ЗНАЕХ си, че днес ще ми се случи нещо хубаво Предчувствах си го.

Половин час по-късно излизам от бутика с още по-лъчезарна усмивка. Взеха ме! Имам нова работа! Работното ми време е от 8.30 до 17.30 всяка събота, ще получавам по четири лири на час и ще мога да си купувам дрехи с 10% отстъпка от цената! А след три месеца отстъпката ще е 20%! Край на всичките ми парични затруднения!

Слава Богу, че този следобед при тях нямаше много хора. Дадоха ми да попълня формуляра на място, а после управителката — Даниел — веднага проведе и интервюто. Отначало имаше известни съмненияли да ме вземе или не — особено когато й казах, че имам редовна работа като финансов журналист, а за тази кандидатствам заради допълнителните пари и възможността да купувам дрехи с намаление. Все повтаряше „Работата е трудна“ и „Давате ли си сметка, че това е много тежка работа?“ Мисля, че мнението й се промени, когато заговорихме за дрехите, които предлагат. Обожавам „Али Смит“, така че — естествено — знам цената на всяка дреха в бутика им, а също и дали в „Джигсоу“ и „Френч Кънекшън“ се предлагат подобни на техните тоалети. Най-сетне Даниел ме погледна някак странно и отбеляза: „Е, ти очевидно обичаш дрехите.“ И ме назначи на работа! Нямам търпение. Започвам тази събота. Не е ли страхотно?

Връщам се в офиса безкрайно въодушевена от успеха си. Оглеждам се наоколо — и изведнъж целият този рутинен чиновнически живот започва да ми се струва твърде скучен и потискащ за такъв творчески и свободолюбив дух като моя. Не, мястото ми определено не е тук, сред купищата прахлясали папки с прескомюникета и глухото тракане по клавиатурите на унило просветващите компютри. Мястото ми е там, под ярките светлини и сред фините кашмирени пуловери на „Али Смит“. Сядам на бюрото си и се замислям дали пък няма да е по-добре да се отдам изцяло на търговията с дрехи. Бих могла да открия собствена верига от бутици за скъпи дизайнерски облекла! Ами да! Господи, ето, това е призванието ми! И ще стана една от онези личности, за които се пишат статии по лъскавите списания и ги сочат като пример за невероятно преуспяващи предприемачи: „Беки Блумууд работела като финансов журналист в малък вестник, когато развила новаторската си концепция за създаването на «Бутици Блумууд» — днес вече прочута верига от магазини из цялата страна. Идеята й хрумнала един ден, когато…“

Телефонът иззвънява и аз автоматично вдигам слушалката.

— Да? — казвам разсеяно. — Ребека Блумууд на телефона.

За малко да добавя „Бутици Блумууд“, но решавам, че все пак е малко раничко за това.

— Миз Блумууд, обажда ви се Дерек Смийт, Ендуич Банк.