Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

О, Боже! О, БОЖЕ! Мамка му, кой им е правил дизайна на всички тия скапани проклетии?! Парчетата плат просто не са достатъчно големи, за да покрият кечето и рамката. Или поне трябва да ги разтегнеш адски силно, но пък тъканта е толкова тънка, че се цепи. Оплесках с лепило целия килим, две от мукавените рамки се пречупиха, докато опъвах плата по тях, а единствената рамка, която успях да направя, изглежда всъщност доста… хъм, откачена. И това ми отне…

Прозявам се, поглеждам часовника и чак хлъцвам от изненада: 23 ч. КАКВО? Излиза, че съм работила вече цели три часа. А за цялото това време съм успяла да направя само една-единствена психарска на вид рамка, която дори не съм сигурна, че ще ми я приемат, и да скапя две други. Направо ми се повръща само при вида на тези мукави и кечета. Защо изобщо хората ще поискат да купуват такива тъпи, кичови фоторамки, питам аз?!

В този момент вратата се отваря и Сузи се връща.

— Здрасти! — казва тя, влизайки в хола. — Добре ли си прекара?

— Не бих казала — отвръщам мрачно. — Взех да правя тези неща и…

— Е, няма значение! — прекъсва ме Сузи с драматичен тон. — Защото знаеш ли какво? Имаш таен обожател!!

— Какво? — поглеждам я стреснато.

— Един мъж страхотно те харесва — обявява тя, сваляйки палтото си. — Чух го тази вечер. За нищо на света няма да познаеш кой!

„Люк Брандън“ просветва догадката в съзнанието ми, преди да успея да я спра. Смешно! Но Сузи пък откъде е чула подобно нещо? Глупаво предположение. Направо тъпо. Невъзможно.

Може да са се засекли в някое кино — услужливо подсказва мозъкът ми. Ами да, тя май го познава, нали? И той сигурно й е казал, че…

— Братовчед ми! — оповестява Сузи триумфално. — Таркуин. СТРАШНО си пада по теб.

О, за Бога!

— Тайно въздиша по теб — продължава тя сияеща от щастие. — Всъщност, хлътнал е по теб, откакто те е видял за пръв път!

— Не въздиша чак толкова ТАЙНО… — започвам саркастично, но като виждам колко стреснато ме поглежда, млъквам, защото не ми се ще да наранявам чувствата й все пак?

— Значи вече знаеш, така ли? — пита Сузи.

— Ами… — отвръщам, свивайки неопределено рамене.

Защото какво ли пък бих могла да й кажа? Може би, че само при вида на нейния любим братовчед ме побиват тръпки на ужас, а? Така че свеждам поглед и започвам да нищя плата по рамката пред мен. По лицето на Сузи се разлива доволна усмивка.

— Наистина те харесва! — възкликва тя. — Казах му да не страда мълчаливо, ами да ти се обади и да те покани на среща. Не би имала нищо против, нали?

— Не, разбира се — отвръщам мекушаво.

— Няма ли да е страхотно?! — гука Сузи. — Ако двамата с него се ожените, аз ще ти бъда шаферка!

— Да — насилвам се да лепна на лицето си ведра усмивка. — Прелестно.

Добре де, мисля си, от любезност ще трябва да приема предложението за среща, за да не ги засегна, нали така? А после в последната минута ще я отложа. И после — дай, Боже! — на Таркуин ще му се наложи да си се прибере в Шотландия или да замине някъде другаде и ще забравим за цялата тази работа.

Но да си кажа правичката, спокойно мога да мина и без подобни предложения за срещи. Уф, сега вече имам две причини, поради които да се стряскам при всяко иззвъняване на телефона.

За мое огромно облекчение съботата идва, а Таркуин не се обажда. НИТО Дерек Смийт. Най-сетне всички ме оставят на мира да си живея живота!

Малко по-мрачен момент е това, че по план тази седмица трябваше да направя сто и петдесет рамки — а досега съм направила само три и никоя от трите не изглежда поне малко от малко като тази на снимката в брошурата. На едната подложката й е по-малка, отколкото трябва, на втората платът не покрива добре ъглите, а от лицевата страна на третата има петно от лепило, което по никакъв начин не пощя да излезе. Просто не мога да разбера защо цялата тази работа ми е толкова трудна! Някои хора правят стотици от тези проклетии на седмица, без каквото и да било усилие. Мисиз С. от Руислип например успява всяка година да води семейството си на околосветско пътешествие с парите, които изработва! Как става така, че те могат, а аз не мога?! Ужасно депресиращо! Искам да кажа, предполага се, че съм умна, нали така? Та аз имам диплома от колеж, за Бога!

Както и да е, няма значение. Днес започвам новата си работа в „Али Смит“, така че… поне там ще изкарвам някакви допълнителни пари.

Мисълта за новата ми работа страшно ме въодушевява. Това е и началото на новата ми кариера — и то в модната индустрия! Посвещавам доста време на избора на подходящ тоалет за първия си работен ден. В крайна сметка се спирам на един черен панталон от „Джигсоу“, на тънко кашмирено пуловерче с къс ръкав (добре де, полукашмирено) и на розово жакетче без копчета, което се загръща с прихлупване и колан (и което съм си купила от същия този бутик на „Али Смит“).

Доста съм доволна от постигнатия ефект и пристигам в бутика с очакването Даниел да направи някой и друг одобрителен коментар по отношение на тоалета ми, тя обаче май дори не го и забелязва. Подхвърля ми, без да ме погледне: