Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Сърцето ми забива лудешки.

— Какви бяха дънките? — питам, като лекичко повдигам вежди в съчувстващо разбиране. — Светлосиви, нали? Можете да ги вземете оттам, на рафта до…

— Не! — срязва ме момичето нетърпеливо. — Дънките със зеброва шарка, които ви оставих преди малко.

— О! — отвръщам безизразно. — А, да. Но не съм сигурна къде са. Може би друга клиентка ги е взела.

— Но аз ви ги дадох на вас! Предполага се, че трябваше да ми ги пазите!

— Ааа — казвам с вече дежурната си неотзивчива усмивка, — боя се, че не носим отговорност за изчезнали тоалети, които клиентките оставят на щанда при нас, когато влизат в пробните.

— О, за Бога! — възкликва момичето, като ме гледа така, сякаш съм някакъв тъпоумен дебил. — Та това е смешно! Няма и половин минута, откакто ви ги оставих в ръцете! Как така изведнъж изчезнаха?

Мамка му! Наистина е бясна. Все повече повишава глас и хората започват да ни гледат.

— Някакви проблеми? — пропява сиропиран гласец.

Оглеждам се ужасено. Даниел приближава към нас със сладникава усмивка и прикрито заплашителен израз на лицето. „Само без паника!!“, скръцвам си мислено със зъби. Все едно, никой нищо не може да докаже. Пък и всеки знае, че клиентките са голяма напаст.

— Дадох на тази ваша продавачка да ми пази един чифт дънки, защото бях взела четири неща, а се оказа, че имам право само на три — започва да обяснява момичето.

— На три ли? — вдига вежди Даниел — Имате право да внасяте по четири дрехи в пробната. — И тя ме поглежда с израз, който, да си кажа правото, не е ама никак дружелюбен.

— Така ли? — питам най-невинно. — О, Боже, извинете. Мислех, че са три. Нова съм тук, нали разбирате… — провлачвам извинително.

— Аз пък МИСЛЕХ, че са четири! — прекъсва ме момичето ядосано. — Та нали ето там имате плочки с цифрата „4“! — Въздъхва нетърпеливо и добавя: — Както и да е, дадох й дънките и влязох да премеря другите три неща. После излязох да взема дънките, но те бяха изчезнали.

— Изчезнали? Къде са изчезнали? — пита Даниел остро.

— Не съм сигурна — отвръщам, като се опитвам да изглеждам също толкова удивена, колкото и останалите. — Може би ги е взела друга клиентка.

— Но вие ги държахте! — възкликва възмутено момичето. — Да не искате да кажете, че някой е дошъл и ги е изтръгнал насила от ръцете ви?!

А бе, я ми се разкарай от главата! Ама какъв й е проблемът на тая?! Каква е тази мания за някакъв си чифт ДЪНКИ, за Бога?!

— Можете да си вземете друг чифт — предлагам припряно, като се старая да звуча колкото се може по-дружелюбно.

— НЯМА друг чифт — ледено отсича момичето. — Взех ги от рафта за намалени стоки.

— Мисли, Ребека, мисли! — казва настойчиво Даниел. — Може да си ги прибрала някъде?

— Ами… може — отвръщам неопределено. — Тук беше такава навалица, че нищо чудно да съм ги сложила на рафта и предполагам, че някоя друга клиентка ги е взела — допълвам и леко присвивам рамене, един вид „Знаете ги каква напаст са клиентките“.

— Момент — изведнъж казва остро момичето. — Какво е това там?

Проследявам погледа й и замръзвам. Зебровите дънки са се плъзнали и част от тях се подават изпод завесата на кабинката до щанда. За момент и трите оставаме втренчени в тях.

— Божке — успявам да кажа най-сетне, — ето ги и тях!

— А какво всъщност правят там? — пита Даниел.

— Не знам — отвръщам. — Те може би… — Преглъщам, стараейки се да мисля колкото се може по-бързо. — Може би са…

— СКРИЛИ сте ги! — невярващо възкликва момичето. — Нарочно сте ги скрили! Първо не ми дадохте да ги пробвам, а после сте ги скрили!

— Предположението ви е смешно! — отговарям колкото се може по-убедително, но усещам, че се изчервявам.

О, Боже, защо съм се родила такава, че да се изчервявам, ЗАЩО!

— Ти, малка… — избухва момичето, но на секундата се овладява и се обръща гневно към Даниел: — Искам да направя официално оплакване.

— Ребека — казва Даниел, — ела в офиса ми, моля.

Чакай сега малко, ама тя няма ли да ме подкрепи? Няма ли да защити екипа си пред обществото? Какво става с „обединения фронт“?

— Веднага! — добавя остро Даниел и аз чак подскачам от уплаха. Докато вървя бавно към офиса й (ама че „офис“, по-скоро килерче за метли), виждам другите продавачки да ме зяпат и да се побутват. О, Боже, какъв срам! Но пък всичко ще се оправи, сигурна съм. Ще се извиня и ще обещая да не правя повече така, може и да предложа да работя извънредно. Стига само да не ме…

Е, не, не мога да го повярвам! Уволни ме! Не съм работила и един ден и вече ме изхвърлиха. Бях толкова шокирана, когато ми го заяви, че почти се разплаках. Мислех, че се спрявам страхотно — така де, като изключим инцидента със зебровите дънки. Очевидно обаче скриването на дреха от клиент е едно от онези неща, които водят до автоматично уволнение. (Но пък НЕ Е ЧЕСТНО да ме уволнява, защото изобщо не ме предупреди за това по време на интервюто!)