Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Някакъв аксесоар или пък козметика. Или едни обувчици. Всъщност, действително ИМАМ НУЖДА от нови обувки — пък и преди време видях в „Хобс“ едни наистина много сладички, с квадратна муцунка и доста нисък ток. След като си изпия кафето, ще отскочи дотам, таман ще видя и новата им колекция от облекла. Господи, заслужавам малко да се поглезя след този кошмарен ден. Имам нужда и от нови чорапи за работа. А, да, и от несесер за нокти. Може би и от някоя книга, която да си чета в метрото…

Когато стигнах в „Старбъкс“ и се наредих на опашката, за да си взема капучино и бисквитки, вече се чувствах много по-щастлива.

Фърст Банк Виза

Кемъл Скуеър 7

Ливърпул

----------------------------------------------------------------------------

Миз Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон

15 март 2000 г.

Скъпа миз Блумууд,

Фърст Банк Виза карта № 1475839204847586

Благодаря за писмото Ви от 11 март.

Предложението Ви за безплатен абонамент за „Успешно спестяване“ е изключително любезно, както и поканата Ви за обяд в „Иви“. За Жалост, на нас, служителите на Фърст Банк Виза, ни е забранено да приемаме подобни подаръци.

Надявам се в най-скоро време да получим просроченото минимално заплащане по кредита Ви, което възлиза на 105.40 лири стерлинги.

Искрено Ваш,

Питър Джонсън,

мениджър на отдел

„Сметки на клиенти“

Десет

В понеделник сутрин се събуждам доста рано, с усещането на някаква пустота в душата. Погледът ми се зарейва към неотворените пазарски торби, струпани в ъгъла на стаята ми, и в същия миг бързо отскача встрани. Знам, че похарчих твърде много пари в събота. Знам, че не трябваше да си купувам два чифта обувки. Знам, че не трябва да си купувам и онази пурпурночервена рокля. Изхарчих общо… Всъщност, не искам да мисля колко съм изхарчила. „Сети се за нещо друго, веднага!“, заповядвам си мислено. Нещо друго. Каквото и да е.

Усещам обаче някъде дълбоко в мозъка ми глухо да ръмжат двете ужасяващи за мен чувства-чудовища: Вината и Паниката.

Вина Вина Вина Вина

Паника Паника Паника Паника

Ако им позволя, те ще се промъкнат и ще ме превземат цялата. Ще се почувствам тотално парализирана от угризения и страх. Така че бързам да приложа един мой си отдавна заучен трик: да не слушам това глухо ръмжене. Просто изключвам „звука“ в глъбините на мозъка си и край, повече нищо не ме тревожи. Въпрос на самосъхранение. Мозъкът ми е много добре трениран в това отношение.

Другият трик, който използвам, е да се разсейвам с различни други мисли и занимания. Ето защо ставам, пускам радиото, вземам си душ и се обличам. Глухото ръмжене е все още някъде там, дълбоко в мен, но малко по малко постепенно заглъхва. И когато влизам в кухнята да си направя чаша кафе, вече почти не го чувам. Усещам да ме залива предпазлива вълна на облекчение — същото, което човек изпитва, когато таблетката болкоуспокоително най-сетне премахне главоболието му. Вече мога да се отпусна. Ще се оправя.

На излизане спирам в антрето, за да се огледам в огледалото (блуза — „Ривър Айланд“; пола — „Френч Кънекшън“; чорапи — „Прити Поли Велвит“; обувки — „Ревъл“) и посягам да сваля от закачалката палтото си (палто — „Хоуз ъф Фрейзър Сейл“). И точно тогава сутрешната поща се изсипва през процепа на входната врата. Отивам да я вдигна. Плик с изписан на ръка адрес и пощенска картичка от Малдивите за Сузи. А за мен — два очевидно служебни плика, от онези с прозорчетата. Единият е от „Виза“, другият — от Ендуич Банк.

За момент сърцето ми буквално спира да бие. Откъде накъде второ писмо от банката? Ами „Виза“? Какво искат още? Не могат ли просто да ме оставят на мира?

Грижливо оставям писмата за Сузи върху шкафчето в антрето, а моите две пъхвам в джоба на палтото си, като си казвам, че ще ги прочета на път за работа. Щом се кача в метрото, ще ги отворя и ще ги прочета и двете, колкото и да са неприятни.

Наистина точно така ще направя. Честно. Вървейки по тротоара, си обещавам, че ще прочета писмата.

Но когато свивам зад ъгъла и тръгвам по другата улица, виждам пред една от къщите боклукчийски контейнер. Огромен жълт боклукчийски контейнер, вече наполовина пълен. От къщата влизат и и излизат строителни работници и изсипват в него чували с дървени парчетии и мазилка. Купища боклуци.

И в ума ми се промъква една мисълчица.