Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Докато свалям сивите панталони и тенйска в една от кабинките, на сърцето ми ляга камък. Кариерата ми в модния бизнес приключи дори още преди да е започнала. За отработените днес часове ми дадоха само двадесет лири — и на всичкото отгоре Даниел каза, че това било проява на великодушие от нейна страна. А като я попитах дали мога да си избера набързо някои дрешки, които да купя, използвайки служебната отстъпка, ме изгледа така, сякаш й се иска да ме удари.

Мамка му, всичко се прецака. Няма работа, няма пари, няма отстъпка, само някакви си мижави двадесет лири. Унило се повличам по улицата, пъхнала дълбоко ръце в джобовете си. Двадесет мижави лири! Какво ли пък може да направи човек с…

— Ребека!

Вдигам рязко глава и се озовавам лице в лице с човек, когото си давам сметка, че познавам. Ама кой всъщност е той? Това е… това е… това е…

— Том! — светва ми изведнъж. — Здравей! Ама че изненада!

Наистина си е изненада! Том Уебстър в Лондон! Какво ли прави тук? Не трябваше ли да е в Рейгейт, да си лепи средиземноморските плочки или нещо подобно?

— Запознай се с Луси — казва той гордо и побутва към мен някаква мацка, която държи в ръцете си някъде около шестдесет и пет торби от маркови бутици. Не, не мога да повярвам на очите си! Та това е същото момиче, което само дето не изкупи „Али Смит“ — и което все повтаряше, че приятелят й щял да плати всичко. НЯМА НАЧИН да е имала предвид…

— Ама вие да не сте гаджета? — питам като пълна тъпачка. — Ти и тя?

— Да — отвръща Том и ми се ухилва широко. — От доста време вече.

Тотална безсмислица! Защо Дженис и Мартин и дума не обелиха за това, че Том си има гадже? А пък ми разправиха надълго и нашироко за всички останали промени в живота му!

Хайде бе, Том, дето си падаше по мен, си има гадже!

— Здравейте! — казва Луси.

— Здрасти — поздравявам на свой ред. — Аз съм Ребека. Сьседското момиче. Другарчето от детинство. И тъй нататък.

— О, РЕБЕКА — отронва тя и хвърля бърз поглед към Том.

Това пък какво значи? Да не би да са говорили за мен? О, Боже, да не би Том все още да си пада по мен? Доста неудобно положение.

— Точно така! — отвръщам ведро и лекичко изхихиквам.

— Имам чувството, че съм ви виждала някъде и преди — отбелязва Луси замислено. В следващия миг очите й светват. — Ами да, работите в „Али Смит“, нали?

— Не! — отвръщам малко прекалено остро.

— О! — казва тя. — Струва ми се, че ви видях…

Господи, не мога да допусна до ушите на мама и татко да стигне слух, че работя в някакъв си магазин. Защото те тогава ще си помислят, че ги лъжа за целия си живот в Лондон, а в действителност съм фалирала и живея на границата на мизерията.

— Проучване — отвръщам хладнокръвно. — Аз всъщност съм журналист.

— Ребека е финансов журналист — отбелязва Том. — И наистина си разбира от работата.

— Разбирам — казва Луси, а аз й отправям снизходителна усмивчица.

— Родителите ми винаги се вслушват в съветите на Ребека — допълва Том. — Онзи ден баща ми каза, че си му помогнала много по някакъв финансов въпрос. За смяна на пенсионния фонд, струва ми се.

— Правя каквото мога — казвам скромно и отправям към Том една специална усмивка в стил „другарче от детинство“.

Не че ревнувам или нещо подобно, ама ми става все пак малко криво, като гледам как Том се усмихва със светнал поглед на тази Луси, която, да си го кажем направо, има доста скапана коса, въпреки че дрехите й са по-скоро хубави. Впрочем, сега ми прави впечатление, че и самият Том е облечен твърде добре. О, ама какво става тук? Има нещо сбъркано в цялата тази работа! Предполага се, че на Том мястото му е в онази негова къща „като за начало“ в Рейгейт, а не да ми обикаля из скъпите бутици на Лондон, изтупан почти прилично.

— Налага се да тръгваме — казва Том.

— Ще изпуснете влака ли? — питам снизходително. — Сигурно е кофти да се живее толкова далеч.

— Не е чак толкова зле — намесва се Луси. — Всяка сутрин стигам до „Уедърбай“ за не повече от четиридесет минути.

— Работиш в „Уедърбай“, така ли? — питам изненадано.

Ама какво става?! Как пък така изведнъж ВСИЧКИ около мен се озоваха на баровски позиции в лондонското Сити?

— Да — казва Луси, — аз съм един от политическите им съветници.

Какво? Какво значи това? Да не иска да каже, че наистина има ум в главата или нещо подобно? О, Боже, става все по-лошо и по-лошо.

— Имаме още време до влака — отбелязва Том с поредна влюбена усмивка към Луси. — Първо ще отскочим до „Тифани“. Да изберем нещичко за Луси, която другата седмица има рожден ден — добавя той и започва да навива около пръста си кичур от косата й.

Ааа, не, не издържам повече! НЕ Е ЧЕСТНО! Защо АЗ нямам гадже, което да ми купува нещичко от „Тифани“?

— Е, радвам се, че се видяхме — измърморвам припряно. — Много поздрави на майка ти и баща ти, Том — казвам и не мога да се въздържа да не добавя леко хапливо: — Странно, защо ли не ми споменаха нищо за Луси. Онзи ден се видяхме, а те и думичка не обелиха за нея.

Хвърлям й пълен с невинно учудване поглед: „Ха сега да те видя!“

В същия миг обаче виждам, че двамата с Том отново се споглеждат бързо.