Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Намалявам крачка, а когато стигам до контейнера, спирам и се заглеждам втренчено в него, сякаш съм заинтригувана от думите, изписани на една от външните му стени. Стоя така, с разтуптяно до пръсване сърце, докато работниците не се прибират обратно в къщата и наоколо вече няма никой, който да ме види. После бързо измъквам двете писма от джоба си и ги мушвам отстрани между боклуците.

Край, няма ги.

Все още съм до контейнера, когато един работник минава покрай мен с две торби натрошена гипсова мазилка и ги изсипва вътре. Сега вече наистина изчезнаха. Погребани под слой гипсови парчетии, непрочетени. Никой никога няма да ги намери.

Слава Богу, изчезнаха.

Бързо обръщам гръб на контейнера и продължавам пътя си. Но вече с много по-лека стъпка и с по-ведро усещане.

Не след дълго вече се чувствам невинна като младенец, пречистена от всякаква вина. Така де, никакви прегрешения не могат да ми се вменят, щом като изобщо не съм ги чела тези писма, нали? Също както не нося вина и за това, че не съм ги получила, нали? На влизане и станцията на метрото вече съвсем искрено се чувствам така, сякаш тези писма никога не са съществували.

Когато стигам в офиса, включвам компютъра си, делово кликвам върху иконката за нов файл и започвам да пиша материала си за пенсиите, Защото ми хрумва, че ако работя наистина здравата, Филип ще ме повиши, с което ще нарасне и заплатата ми. Ще оставам до късно всяка Божа вечер, ще го впечатля силно с моята всеотдайност към работата и той ще си даде сметка, че значително ме подценява. Може дори да ме направи асоцииран редактор или нещо подобно.

„В днешно време — пиша скорострелно — никой от нас не може да разчита на това, че правителството ще се грижи за нас на стари години. Ето защо е желателно колкото е възможно по-рано да започнете да планирате пенсионните си спестявания — най-добре още в деня, когато подпишете първия си трудов договор.“

— Добро утро, Клеър — казва Филип, влизайки в офиса, все още с палто. — Добро утро, Ребека.

Аха! Сега е моментът да го впечатля!

— Добро утро, Филип — отговарям с дружелюбна деловитост. След което, вместо да се облегна назад на стола си и да започна да го разпитвам как е изкарал уикенда, аз се врътвам отново към компютъра си и пак започвам да пиша. И то с такава бясна скорост, че текстът на екрана се нагьчква със сгрешени букви. Добре де, признавам, аз поначало не владея кой знае колко съвършено клавиатурата. Ама на кого му пука? Важното е, че изглеждам страшно професионално.

„Чусто вяй-доблото ришиние е да исберете пенсионнниа план на вашта компания. Но ако тва не е въсможво, на падара имй десетки друи пенсионни анове, так са почни от…“

Спирам и се присягам да взема брошурата на един от пенсионните фондове, после я прелиствам делово, като спирам поглед ту тук, ту там, сякаш подбирам от страниците само критично важната информация.

— Как мина уикенда, Ребека? — пита Филип.

— Чудесно, благодаря — отвръщам, като вдигам поглед от брошурата, сякаш изненадана от това, че ме прекъсва, когато работя.

— Ние пък в събота се качихме с колата нагоре по Фулхам Роуд, до оня, нашумелия планински курорт, дето е над твоя баровски квартал.

— Аха — отронвам разсеяно.

— В днешно време било модно да се ходи точно по такива места. Жена ми беше чела статия на тази тема в някакво списание. И си е истина, да ви кажа. Във Фулхам беше пълно с шик мадами, от онези, на които парите им идват от разни доверителни фондове.

— Сигурно — правя поредния си небрежен принос към разговора.

— Мисля си, че точно така трябва да започнем да те наричаме и теб, Ребека — заявява Филип с леко изпръхтяване. — Нашата шик мадама.

Шик мадама ли? За какво всъщност става дума?

— Именно — отвръщам, като му се усмихвам любезно.

Така де, той е шефът. Може да ме нарича както си…

О, не, задръж. Чакай, чакай малко. Да не би Филип да си мисли, че съм някоя богаташка? Да не би да си е въобразил, че разполагам с доверителен фонд или друга подобна смехория?

— Ребека — обажда се Клеър, с телефонна слушалка в ръка, — телефонно обаждане за теб. Някой си Таркуин. Прехвърлям ти го.

Филип се захилва, един вид „Аз нали ви казах“, след което се врътва и поема към неговата си офискутийка, а аз зяпвам след него изумена и объркана. Хубава работа, всичко се прецака. Защото ако Филип смята, че имам странични доходи, никога няма да ми повиши и заплатата, нали така?

Но пък, за Бога, откъде накъде ще си мисли подобна дивотия?

— Бекиии — проточва Клеър многозначително и кима към звънящия телефон на бюрото ми.

— О! — отвръщам. — Да, добре. — Вдигам слушалката и казвам: — Здравейте, Ребека Блумууд на телефона.

— Беки — долита до слуха ми неповторимият, глухо стържещ глас на Таркуин. Звучи изнервено, сякаш дни наред е събирал кураж за това обаждане. Може и така да е. — Толкова се радвам да чуя гласа ти. Знаеш ли, много често си мисля за теб.

— Така ли? — казвам колкото се може по-ненасърчително.

Добре де, хубаво, знам, че е братовчед на Сузи и тъй нататък, ама пък, честно казано…