Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Ами, знаете ли — отвръщам със скромна усмивка, — доста съм писала по въпроси от всички финансови сфери, така че се чувствам доста добре подготвена.

— Чудесно — казва Ейми и ми се усмихва. — Защото понякога идват хора, които си нямат ни най-малка представа за какво става дума. А после Джил им задава един-два стандартни въпроса и…

И тя прави жест с ръка, който макар и да не знам какво точно означава, но определено не изглежда добре.

— Именно! — заявявам с възможно най-небрежна самоувереност. — И по-точно… какъв тип въпроси?

— О, нищо особено — отвръща Ейми. — Вероятно ще ви попита… о, не знам всъщност. Нещо от рода на: „Как ще изтъргувате една пеперуда?“, или „Каква е разликата между отворени и затворени разноски?“, или „Как ще калкулирате датата на изтичането на срока на фючърса?“ С една дума, въпроси от най-елементарно естество.

— Именно — повтарям и преглъщам мъчително. — Страхотно.

Нещо в мен ми казва да се обърна и да побягна — но вече сме спрели пред една врата от светло дърво.

— Пристигнахме — усмихва ми се Ейми. — Какво предпочитате, чай или кафе?

— Кафе, моля — отвръщам любезно, макар да ми се иска да кажа „Як джин, моля“.

Ейми почуква деликатно на вратата, отваря я, пуска ме да мина напред и оповестява:

— Ребека Блумууд.

— Ребека! — възкликва тъмнокосата жена зад бюрото, става и протяга ръка за здрависване.

За моя изненада тоалетът на Джил изобщо не е толкова шик, колкото този на Ейми. Облечена е в морскосин костюм с пола — по-скоро като тези, които носят грижовните мамички — и с ниски обувки. Но карай, няма значение, тя е шефът все пак. А офисът й е направо потресаващ.

— Много се радвам да се запознаем — казва Джил и ме кани с жест да седна на стола пред бюрото й. — Веднага искам да призная, че професионалната ви биография ме впечатли изключително много.

— Наистина ли? — питам и усещам да ме залива вълна на облекчение.

Е, няма начин нещата да протекат чак пък толкова лошо, нали така? Била е впечатлена ИЗКЛЮЧИТЕЛНО много. В такъв случай сигурно ще е без значение, ако не знам отговорите на онези откачени нъпроси.

— Особено ме впечатлиха езиците, които знаете — добавя Джил. — Това е МНОГО добре. Вие, изглежда, сте една от онези редки личности, които се чувстват навсякъде в свои води.

— О, френският ми е по-скоро само разговорен — отвръщам скромно. — Voici la plume de ma tante и тъй нататък. (Voici la plume de ma tante (фр.) — Ето перодръжката на леля ми — една от стандартните фрази от учебниците за първолачета — Бел. прев. )

Джил се позасмива одобрително и аз й се усмихвам лъчезарно.

— Ами финландският! — възкликва тя и протяга ръка към оставената върху бюрото й чашка с кафе. — Доста необичайно.

Продължавам да й се усмихвам лъчезарно с надеждата да приключим по-скоро темата за езиците. Да си кажа честно, написах „владея финландски“, защото ми се стори, че „разговорен френски“ звучи доста постно и скучно. Ами така де, кой, за Бога, говори финландски? Абсолютно никой!

— Впечатлиха ме също и финансовите ви познания — продължава Джил, като прелиства двете странички на автобиографията ми. — Изглежда, сте придобили задълбочен поглед върху различните финансови сфери през годините, когато сте работила като финансов журналист. — И добавя, поглеждайки ме: — Какво всъщност ви привлече към деривациите по-специално?

Какво? Ама за какво ми говори тя? Ааа, да! Деривациите. Това беше нещо като фючърси, нали така?

— Ами… — започвам уверено, но бивам прекъсната от влизането на Ейми, която ми поднася чашка кафе. — Благодаря — кимвам с усмивка и поглеждам към Джил с надеждата, че вече ще преминем към друга тема на разговор. Виждам обаче, че тя все още чака отговор на въпроса си. — Мисля, че фючърсите са бъдещето — заявявам уверено. — Това е една безкрайно предизвикателна област и мисля, че… — Хубаво де, какво мисля? О, Боже! Дали да не смотая нещо набързо за търговия с пеперуди, за изтичащи срокове или друга подобна дивотия? Май ще е по-разумно да не забивам натам. — Мисля, че съм добре подготвена за тази специфична област — казвам най-сетне.

— Разбирам — отвръща Джил и се обляга назад в стола си. — Питам ви, защото търсим човек за висок пост в банковото дело и ми се стори, че тази работа също би ви подхождала. Но щом като интересите ви са насочени в друга сфера, не знам как бихте погледнали на подобно предложение.

Висок пост в банковото дело ли? Ама тя сериозно ли говори? Наистина ли ми е намерила работа? Не мога да повярвам!

— Е, не бих имала нищо против — отговарям, като се опитвам да прикрия въодушевлението си. — Фючърсите определено ще ми липсват. Но пък и банковото дело също си го бива, нали така?

Джил се разсмива. Вероятно смята, че това е някаква остроумна шега или нещо подобно.

— Клиентът ни е чуждестранна банка от най-висока международна класа. Търсят нов човек да оглави отдела за финансиране на дългове в лондонския им клон.

— Ясно — отбелязвам умно.

— Не знам дали сте запозната с принципите на европейския арбитраж в тази насока?

— Абсолютно — заявявам уверено. — Миналата година писах обширна статия точно по този въпрос.