Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Как го нарече тя? Арби-нещо си.

— Разбира се, не ви притискам за незабавно решение — продължава Джил. — Но щом желаете да смените кариерата си, бих казала, че този пост ще е идеален за вас. Ще бъде проведено кратко интервю, естествено, но не смятам, че би имало някакви проблеми. — Тя ме поглежда с усмивка и добавя: — И съм убедена, че ще можем да се преборим да получите изключително атрактивен финансов пакет.

— Наистина ли?

Изведнъж усещам дъхът ми да спира. Тя ще се бори да получа изключително атрактивен финансов пакет! Аз да го получа!!

— О, да! — казва Джил. — Трябва да знаете, че специалисти като вас са един на хиляда. — Усмихва ми се доверително и добавя: — Знаете ли, когато вчера получих автобиографията ви, буквално заподскачах от радост! Такова невероятно съвпадение!

— Абсолютно невероятно! — Съгласявам се и също й отправям лъчезарна усмивка.

Боже Господи, та то си е направо фантастично! Все едно изведнъж да ти се изпълни най-съкровената мечта! Ще бъда банкер! И то не някакъв си там прост банкер, а банкер от най-висока международна класа!

— В такъв случай — подема Джил с непосредствен тон, — да вървим да се запознаете с новия си работодател!

— Какво? — зяпвам изненадано, на което тя се усмихва доволно.

— Не исках да ви го казвам, преди да ви видя лично. Мениджърът по човешките ресурси на Банк ъф Хелзинки е тук за среща с нашия изпълнителен директор. Убедена съм, че много ще му допаднете. Така че ще можем да уредим документите по назначаването ви още до обяд.

— Отлично! — възкликвам и ставам. Ха-ха-ха! Ще бъда банкер!

Вече сме изминали половината коридор, когато думите й изведнъж стигат до съзнанието ми: Банк ъф Хелзинки.

Хелзинкската банка!?! Чакай малко, това май означава да… Тя не иска да каже, че…

— С нетърпение очаквам да ви чуя да си говорите на финландски — подхвърля Джил въодушевено, когато поемаме нагоре по стълбите в дъното на коридора. — Изобщо нямам представа как звучи този език.

О, Боже. О, БОЖЕ! НЕ!!!

— Пък и на мен езиците никога не са ми вървяли — продължава Джил доверително. — Изобщо не ме бива в тази област. За разлика от вас!

Хвърлям и лъчезарна усмивка, без да изоставам нито крачка от нея. Но сърцето ми бие до пръсване и едва си поемам дъх. Мамка му! Ами сега? КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ЩЕ ПРАВЯ СЕГА?

На горния етаж тръгваме с лека стъпка по друг коридор. Дотук се справям чудесно. Стига само да продължаваме да вървим, всичко ще е наред.

— Финландският труден ли е за изучаване? — пита Джил.

— Не особено — чувам се да отговарям с леко пресипнал глас. — Баща ми… баща ми е наполовина финландец.

— Ясно, и аз си помислих, че сигурно има нещо такова — отбелязва Джил и добавя, като се позасмива: — Все пак, това не е предмет, който се изучава в училище, нали?

„Лесно й е на нея да се смее“, мисля си обзета от ярост. Така де, не я водят нея на заколение! О, Боже, ужас! Непрекъснато се разминаваме с разни хора, които ме поглеждат с усмивка, сякаш си мислят: „Аха, говорещата финландски!“

Откъде накъде ми щукна да пиша, че говоря финландски, за Бога? Що ли ми трябваше?!

— Добре ли сте? — пита Джил. — Май сте мъничко притеснена?

— О, не! — отвръщам на секундата с широка усмивка. — Изобщо не съм притеснена!

Може пък да успея да се измъкна по някакъв начин. Така де, този тип сигурно няма да иска да проведе цялото проклето интервю на финландски, нали така? Ще каже „Haållø“ или както там им е поздравът, и аз също ще му отговоря с „Haållø“ а после ще го изпреваря и преди да успее да продължи, ще кажа: „Знаете ли, напоследък не съм имала възможност да говоря често на финландски, така че имате ли нещо против да продължим на английски?“ И той ще отговори любезно…

— Почти стигнахме — съобщава ми с усмивка Джил.

— Чудесно — отвръщам ведро и се вкопчвам още по-яко с потната си длан в дръжката на дипломатическото си куфарче.

О, Боже! Моля те, спаси ме! Моля те, Боже, моля те…

— Тук е — оповестява Джил.

Спираме пред врата с табела „Заседателна зала“. Тя почуква лекичко, после я отваря. Вътре е пълно с хора, насядали около заседателната маса. Всички извръщат глави и впиват очи в мен.

— Ян Виртанен — казва Джил, — да ви представя Ребека Блумууд.

Един брадат тип се надига от стола си, усмихва ми се широко и протяга ръка за здрависване.

— Neiti Bloomwood — започва той ведро. — On oikein hauska tavata. Pitääkö paikkansa että teillä on jonkinlainen yhteys Suomeen? (Здравейте, госпожице Блумууд. Радвам се, че се срещаме. Наистина ли имате някаква роднинска връзка с Финландия? — Превод от финландски: Ралица Петрунова)

Зяпам го онемяла и усещам как се изчервявам. Всички ме гледат в очакване да отговоря.

— Ами… ъъъ… ъъъ… „Haållø“ — изричам най-сетне, като лекичко махвам с ръка за приятелски поздрав и се усмихвам поред на хората в залата.

Но никой не ми отвръща с усмивка.

— Ъъъ… Налага ми се да… — Започвам да отстъпвам към вратата. — Налага ми се да…

Обръщам се. И побягвам.

Единадесет