Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Аз… на мен… ще се радвам да прекарам малко повече време в твоята компания — изрича явно преглъщайки от притеснение Таркуин. — Бих искал да те поканя на вечеря, може ли?

О, Боже. Какво се предполага, че бих могла да отговоря? На едно толкова невинно предложение! Така де, не ме е попитал: „Може ли да спя с теб?“ или „Може ли да те целуна?“ Защото в такъв случай с чиста съвест мога да му кажа: „Не!“ Докато ако отхвърля поканата му за вечеря, все едно му казвам: „Ти си толкова неприятен, че ми е непоносимо дори да прекарам два часа на една маса с теб.“

Което, впрочем, е доста близо до истината, ама все пак не върви да му го кажа, нали така? Пък и в последно време Сузи се държа толкова мило с мен, че наистина ще й докривее, ако отрежа категорично любимия й братовчед.

— Предполагам, че да — отговарям е пълното съзнание, че не звуча особено въодушевено.

Давам си сметка, разбира се, че е много по-почтено да му заявя направо: „Не си падам по теб.“ Ама някак си не ми стиска да го направя. Да си призная, по-лесно ще ми е да приема и да изляза на вечеря с него. Така де, няма начин да е чак пък толкова ужасно, нали?

Пък и не е задължително наистина да отида. Ще измисля някаква неотложна причина, ще му се обадя в последния момент и отменя срещата. Чиста работа. И съвсем лесна при това.

— До неделя ще съм в Лондон — казва Таркуин.

— Ами да се видим тогава в събота вечер — казвам ведро. — Точно преди да заминеш.

— В седем? — пита той.

— Какво ще кажеш за осем? — предлагам аз.

— Добре — съгласява се той. — В осем.

И затваря, без изобщо да спомене къде смята да ме заведе на вечеря. Но пък това всъщност е без значение, защото в действителност изобщо не възнамерявам да излизам с него, нали така? Оставям слушалката, пускам една показна въздишка на нетърпение и отново атакувам клавиатурата на компютъра си.

„В повечето случаи най-доброто решение е да се обърнете за консултация към някой независим финансов експерт, с когото да се посъветвате относно вашите специфични пенсионни нужди и който да ви препоръча подходящи пенсионни планове. Новост на тазгодишния пазар на пенсионното осигуряване е… — Спирам и се присягам към струпаната на бюрото ми купчинка стари брошури. Измъквам една и продължавам да пиша: — … пенсионният план «По-късни години» на «Сън Ашурънс», който…“

— Този тип май те канеше на среща, а? — подхвърля Клеър Едуардс.

— Ами да — отвръщам нехайно, като вдигам за миг поглед от клавиатурата. Независимо от всичко, усещам лека тръпка на удоволствие. Защото Клеър си няма ни най-малка представа що за птица е Таркуин, нали така? Сигурно си въобразява, че е някой страшно красив и остроумен тип. — Ще ме води на ресторант в събота вечер — подхвърлям й с безгрижна усмивка и отново свеждам поглед към клавиатурата.

— О, така значи — казва тя и напъхва в ластиче една от купчинките писма върху бюрото си. — Добре че ми каза, защото преди време Люк Брандън ме пита дали си имаш гадже.

За момент буквално замръзвам. Люк Брандън е питал дали си имам гадже ли?

— Наистина? — отвръщам с възможно най-естествен и безразличен тон. — Кога… кога те е питал?

— Всъщност онзи ден — казва тя. — Филип ме прати на брифинга в „Брандън Къмюникейшънс“, тогава ме попита. Съвсем между другото, нали разбираш…

— И ти какво му каза?

— Че си нямаш — захилва се Клеър. — Не си падаш по него, нали?

— Не, разбира се! — отвръщам, като врътвам възмутено очи към небето.

Но, да си призная, чувствам се доста въодушевено, когато се обръщам отново към компютъра си. Люк Брандън! Така де, не че го харесвам или нещо подобно… ама все пак… Люк Брандън!

„Този гъвкав пенсионен план — продължавам да пиша — предлага редица възможности за допълнителни печалби и осигурява солидна сума при пенсионирането. Например, ако типичният работещ тридесетинагодишен мъж инвестира в този пенсионен фонд по сто лири стерлинги месечно…“

„Мамка му! — изведнъж просветва в главата ми и спирам да пиша насред изречението. — Каква тотална досада! Та аз заслужавам повече от това!“

Заслужавам повече от това да седя в този мърляшки офис, да преписвам дивотии от някаква скапана брошура, опитвайки се да ги превърна в нещо като вдъхваща доверие журналистика. Заслужавам някаква по-интересна работа от тази тук. Или по-добре платена. Или и двете.

Подпирам се с лакти върху бюрото и облягам брадичка на дланите си. Време е за ново начало! Защо и аз да не се захвана с нещо такова, като новата работа на Ели? Не че ме е страх от малко по-яко бачкане, нали така? Защо не взема да сложа в ред живота си — ще се обърна към някой „ловец на глави“ от лондонското Сити и чрез него ще си намеря работа, за която всички да ми завиждат! Ще получавам огромна заплата, ще разполагам със служебна кола и всеки Божи ден ще нося дрехи от „Карън Милън“. И никога, никога повече няма да ми се налага да се тревожа за пари.

Чувствам се безкрайно въодушевена. Ами да! Това е отговорът на всички проблеми. Ще бъда…

— Клеър — подхвърлям уж между другото, — кои в Сити-то получават най-високи заплати?