Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Вероятно не са искали да… — започва Том и млъква рязко.

— Какво? — питам неразбиращо.

Настъпва дълга, мъчителна пауза. После Луси казва:

— Том, ще отида за секунда да погледна нещо на онази витрина — и се отдалечава, като ни оставя насаме.

Боже, ама че мелодрама! Аз явно съм „третата страна“ в тяхната връзка.

— Том, какво има? — питам, като се позасмивам лекичко.

Ама то и без това е очевидно, нали така? Том все още си пада по мен. И Луси го знае.

— Господи — въздъхва Том и разтрива с длан лицето си. — Виж, Ребека, не ми е лесно да ти го кажа. Но мама и татко знаят за… чувствата ти към мен. Не са споменали за Луси пред теб, защото са мислили, че ще… че ще бъдеш разочарована.

Какво? Това да не е някаква ТЪПА ШЕГА? Не помня друг път да съм била толкова силно шокирана. За момент буквално се вцепенявам от изумление.

— За чувствата ми към теб ли? — успявам най-сетне да попитам невярващо. — Ти да не се майтапиш?

— Ами виж сега, личи ти — казва ми той, присвивайки рамене. — Мама и татко ми казаха как онзи ден непрекъснато си ги разпитвала за мен и за новата ми къща… — Забелязвам в очите му израз на съжаление. О, Боже, ужасно! Как е възможно да си мисли, че аз… — Наистина те харесвам, Беки — добавя Том, — само че не…

— Ама аз бях просто ЛЮБЕЗНА! — изръмжавам. — Изобщо НЕ СИ ПАДАМ по теб!

— Добре — казва той, — дай да не говорим за това, става ли?

— НЕ СИ ПАДАМ ПО ТЕБ! — виквам яростно. — И никога не съм си падала! Затова и не излязох нито веднъж с теб, като ме канеше по срещи! Когато бяхме шестнадесетгодишни, помниш ли?

Млъквам и го поглеждам триумфално — само за да видя, че изявлението ми не му е направило абсолютно никакво впечатление. Изобщо не го е чул. Или пък, ако го е чул, вероятно си въобразява, че щом като все още помня тийнейджърското ни минало, значи съм луда по него. Но пък в такъв случай, ако настоявам, че няма нищо подобно, той ще вземе да си мисли, че едва ли не умирам за него. Господи, ама че гадна каша!

— Хубаво — казвам примирено, като се опитвам да насъбера останките от женското си достойнство. — Явно комуникацията помежду ни куца, ама карай да върви. — Хвърлям поглед към Луси, която продължава да зяпа във вътрината и да се преструва, че не надава ухо какво си говорим. — Не си падам по гаджето ти, кълна се — подвиквам й аз. — И никога не съм си падала. Хайде, чао!

След което се отдалечавам с бодра крачка от тях, стабилно лепнала широка безгрижна усмивка върху лицето си.

Като свивам зад ъгъла обаче, усмивката ми доста бързо се изпарява и след няколко крачки се отпускам тежко на някаква пейка. Колкото и да не ми се иска да е така, но, да си призная, чувствам се унижена. Цялата тази работа, естествено, е безумно комична. Искам да кажа това, дето Том Уебстър си мисли, че съм влюбена в НЕГО. Ама така ми се пада, като се държа прекалено любезно с родителите му и се преструвам, че ме интересуват скапаните му кухненски шкафове и плочки. Следващия път, когато ми заговорят за него, ще се прозея с досада или просто ще си тръгна. Или пък ще почна да им разправям за моето гадже, ха-ха. Това ще им запуши устата на всички, нали така? Пък всъщност, на кого му пука какво си мислят за мен?

Добре де, знам, знам. Знам, че изобщо не трябва да ми пука какво си мислят Том Уебстър и мацката му. Ама въпреки това… да си призная, малко ми е терсене. Защо, по дяволите, АЗ си нямам гадже? В момента дори няма никой, по когото да си падам. Последната ми сериозна връзка беше с Робърт Хейман, а с него се разделихме преди цели три месеца. А на всичкото отгоре него дори не съм го и харесвала особено много. Викаше ми „миличко“, а когато ходехме заедно на кино, имаше навика да се майтапи с мен, като ми закрива очите с ръце при някои по-така сцени. И въпреки че на няколко пъти му казах да престане, той пак продължи да го прави. Направо ОТКАЧАХ. Дори сега, като си го спомня, усещам как се напрягам и цялата настръхвам от яд.

Ама все пак беше гадже, нали така? Някой, на когото да звъннеш през работно време, с когото да ходиш по купони и да го използваш като тапа за запушване на устата на разни досадници. Може би пък не трябваше да го зарязвам, а? Може пък да си беше съвсем наред човекът.

Въздъхвам дълбоко, ставам и отново поемам по улицата. Като цяло, доста скапан ден. Първо ме уволняват, а после Том Уебстър се държи снизходително с мен. А на всичкото отгоре сега няма и с какво да си запълня вечерта. Мислех си, че ще се прибера скапана от цял ден работа в бутика, затова и не си дадох труд да си организирам нещо.

Е, имам поне двадесет лири.

Хм, двадесет лири. Добре де, ще си купя двойно капучино и пакет шоколадови бисквити. И две списания.