Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

За мое огромно облекчение нещата в този сектор на бутика изглеждат далеч по-забавни. „Али Смит“ разполагат с просторна и наистина много приятна пробна зала с уютни индивидуални кабинки, а моята работа е да стоя на входа и да следя колко дрехи клиентът внася и колко изнася от пробната. Наистина е страшно интересно да гледаш какво си избират хората за пробване. Една мацка изпробва и си взе КУПИЩА тоалети, като все повтаряше как приятелят й казал да му отпусне края за рождения си ден и че той щял да плати всичко.

Хм. Е, върви им на някои. Както и да е, аз пък поне печеля пари. Сега е единадесет и половина, Което значи, че вече съм спечелила… 14.40 лири. Ами всъщност… не е зле, нали така? За тия пари може да се купи нелош грим.

Само че аз няма да ги харча за грим. В никакъв случай. Мисълта ми е, че не съм се хванала на работа тук, за да си пилея парите за подобни глупости, нали така? Твърдо съм решила от днес нататък да пазарувам разумно. Ще си купя зебровите дънки — защото такъв късмет се пада веднъж на сто години и би било престъпление човек да не се възползва от него, — а всички останали пари ще си ги сложа в специална банкова сметка, за да мога в най-скоро време да си разчистя дълговете. Господи, направо УМИРАМ да си ги сложа! В 14.30 ч., когато започва обедната ми почивка, ще ги взема от рафта с намалени стоки и ще си ги сложа в стаичката на персонала — само за да съм сигурна, че ми стават, а после…

Изведнъж замръзвам със зяпнала уста. Какво става тук?

Чакай, чакай малко сега! Какво носи онова момиче там? Моите зеброви дънки! И приближава към пробните кабинки! О, Боже!! Тя иска да ги пробва. Но те са МОИ!

— Здравейте — поздравява момичето усмихнато, приближавайки към мен.

— Здравейте — отвръщам, като се опитвам да запазя самообладание. — Ъъъ… колко дрехи внасяте?

— Четири — показва ми закачалките в ръцете си момичето. На стената зад мен има четири стилни кукички, номерирани с „1“, „2“, „3“ и „4“. На тях висят изящни плочки със съответната цифра, които раздаваме на влизащите в кабинките клиентки. И ето че сега момичето стои пред мен и чака да му дам плочка с цифрата „4“, за да влезе в пробната. Да, ама аз не мога да го направя.

Не мога — буквално физически не мога — да я пусна да влезе да пробва МОИТЕ дънки.

— Всъщност — чувам се да казвам, — позволено е да се внасят само по три дрехи.

— Така ли? — възкликва изненадано момичето. — Но тук… — посочва кукичките с плочки.

— Да, знам — отговарям хладнокръвно. — Току-що промениха правилата. Съжалявам — казвам с възможно най-неотзивчива усмивка.

Това, което правя, май си е чиста злоупотреба с властта. Не позволявам на хората да пробват дрехи! Та аз мога да им съсипя живота!

— О, добре — отвръща момичето. — Ами тогава ще оставя при вас.

— Това тук — казвам припряно и сграбчвам зебровите дънки.

— Не, не това — отвръща момичето. — Мисля че…

— Задържаме дрехата, която е най-отгоре — заявявам хладнокръвно и отново пускам неотзивчивата усмивка. — Съжалявам.

Слава Тебе, Господи, че на света съществуват неотзивчиви продавачки и тъпи, безсмислени правила. Хората до такава степен са свикнали с тях, че на това момиче и през ум не му минава да подложи думите ми на съмнение. То само извърта примирено очи към небето, грабва от ръката ми плочката с изписаната на нея цифра „3“ и се промъква край мен, за да влезе в кабинката, а аз оставам с въжделените си дънки в ръце.

Добре, и сега какво? Откъм кабинката на момичето чувам вдигане и сваляне на ципове, потракване на закачалки. Няма да й отнеме много време да пробва трите дрехи, който внесе. След което ще излезе и ще поиска зебровите дънки. О, Боже! Какво да правя? За няколко мига оставам парализирана в нерешителност. После звукът от дръпването на завесата на една от кабинките ме изтръгва от вцепепението ми. Светкавично се навеждам, мушвам дънките под завеската на празната пробна от другата ми страна и отново се изправям с най-невинна физиономия.

След миг Даниел приближава до мен забързано, с бележник в ръце.

— Всичко наред ли е? — пита тя. — Справяш се, нали?

— Чудесно — отвръщам и й хвърлям вдъхваща доверие усмивка.

— Точно уточнявам графика за обедните почивки — продължава тя. — Ако издържиш до три, после можещ да ползваш един, вместо половин час.

— Няма проблем — отвръщам с възможно най-позитивен тон и с глас на „служител на месеца“, въпреки че си мисля: „ДО ТРИ? АМИ ЧЕ АЗ ЩЕ ПУКНА ОТ ГЛАД ДОТОГАВА!“

— Добре — кимва Даниел и се дръпва в ъгъла на щанда, зад който стоя, за да нанесе промените в графика си.

И точно в този момент един глас казва:

— Ако обичате, бихте ли ми подали дънките сега?

О, Боже! Пак това момиче! Как пък успя да пробва всички онези дрехи толкова бързо?! Да не е прероден Худини или нещо подобно?

— Избрахте ли си нещо? — питам, изцяло пренебрегвайки искането й. — Черната пола е наистина чудесна. Двете цепки отстрани са…

— Не, не си избрах — прекъсва ме момичето и тръсва трите тоалета на щанда пред мен (свалени от закачалките им и доста изпомачкани между впрочем). — Аз всъщност исках най-вече дънките. Бихте ли ми ги дали сега?