Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Светлините се сменят, колата литва напред, а аз усещам по лицето ми да се разлива широка усмивка, която не мога да удържа по никакъв начин. Върхът! Мислех си, че ще трябва да се прибера вкъщи и да страдая съвсем самичка, а ето че сега съм на път за „Хародс“, където при това някой друг ще плаща сметките. Не знам да има нещо по-върхарско!

Поглеждам през прозореца на таксито към оживените улици. Въпреки че вече сме март, по витрините на някои магазини все още виждам надписи „намаление“, останали от януари. Заничам към изложените стоки, като се чудя дали пък не съм изпуснала нещо на много изгодна цена. Спираме на един светофар, точно пред клон на „Лойдс Банк“. Зазяпвам се разсеяно към остъклената стена и опашката от хора вътре и изведнъж се чувам да казвам:

— Знаеш ли какво? Банките също би трябвало да имат януарски намаления. Всички други го правят.

Изявлението ми е последвано от гробно мълчание. Поглеждам към Люк Брандън и забелязвам, че ме гледа с любопитство, но и с прикрита усмивка.

— Банките ли? — пита той.

— Защо пък не? — заемам отбранителна позиция аз. — Могат за около месец да си намалят таксите за услуги или нещо подобно. А също и компаниите за строеж на жилища. Да сложат големи плакати на прозорците „Януарско намаление на цените“. — Замислям се за момент и продължавам: — Май ще е по-добре да правят априлски намаления, след приключване на фискалната година. Инвеститорските фондове също могат да обявят да речем: „50% намаление на фондовите пакети.“

— Разпродажба на инвестиционни пакети — казва Люк Брандън замислено. — С намаление на всички такси, подлежащи на предварително заплащане.

— Точно така — отвръщам. — Хората си умират за разпродажби и намаления. Дори богаташите.

Таксито отново потегля, а аз се заглеждам в една жена със страхотно бяло палто и се питам откъде ли си го е купила. Може би от „Хародс“. Добре ще е и аз да си купя едно бяло палто. И да нося само бяло, през цялата зима. Снежнобяло палто и бяла кожена шапка. Хората ще започнат да ме наричат Момичето с бялото палто.

Когато отново поглеждам към Люк Брандън, виждам го бързо да записва нещо в малко бележниче. Той вдига поглед, за момент мълчаливо ме гледа, а после казва:

— Ребека, сериозно ли възнамеряваш да зарежеш журналистиката?

— О, всъщност… — започвам неопределено. Да си кажа правичката, изобщо съм забравила за тези си намерения. — Не знам. Може би.

— И наистина ли мислиш, че банковото дело ще ти подхожда повече?

— Кой знае? — отвръщам, леко раздразнена от тона му.

Лесно му е на него. Няма какво да се тревожи за кариерата си — има си своя собствена, мултимилионна компания. А аз си имам само мултимилионни дългове.

— Ели Гранджър напуска „Седмични инвеститорски новини“ — добавям. — Постъпва в „Уедърбай“ като финансов мениджър на фонд.

— Чух за това — казва той. — Но ти нямаш нищо общо с Ели Гранджър.

О, така ли? Тази негова забележка силно ме заинтригува. Щом нямам нищо общо с Ели, тогава с кого имам? Може би с някоя от онези страхотно шик финансови специалистки, които водят собствени предавания по телевизията.

— За разлика от Ели ти имаш богато въображение — добавя Люк.

Уау! Сега вече наистина ме срази! Люк Брандън смята, че имам богато въображение?! Върхът! Защото да имаш въображение е нещо положително, нали така? Наистина се чувствам поласкана. „Ти имаш богато въображение.“ Ммм, да. Определено ми харесва. Освен ако не…

Я чакай, чакай малко. Да не би това да е учтив начин да ми каже, че ме смята за глупачка, а? Или за лъжкиня? Нещо подобно на израза „творческо счетоводство“. Може би се опитва да ми каже, че никоя от статиите ми не е акуратна?

О, Боже, сега вече не знам какъв би трябвало да е изразът на лицето ми — доволен или не.

За да прикрия объркването си, обръщам глава и се заглеждам през прозореца. Пак сме спрели на светофар и някаква ама много пълна жена в розов велурен анцунг се опитва да пресече булеварда. Освен че мъкне няколко торби с покупки, ами е стиснала под мишница и дебелото си кученце; непрекъснато ту едно, ту друго започва да й се изплъзва и й се налага да спира, за да ги намести и хване по-здраво. Гледката е толкова мъчителна, че чак ми се приисква да изскоча от таксито и да й помогна. В този момент тя изпуска една от торбите, която пада на платното и се скъсва — от нея изпадат три огромни кутии със сладолед и се търкулват в различни посоки.

„Не се смей! — заповядвам си мислено. — Дръж се като зрял човек! Не се смей!“ Стисвам здраво устни, но не мога да се сдържа и лекичко се изкикотвам.

Поглеждам крадешком към Люк и го виждам, че и той също стиска с все сили устни.