Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Ооо — провлачвам, опитвайки се да печеля време, — зависи. Всички изглеждат страхотно.

— Да, нали? — съгласявасе той, като неприкрито следи накъде се насочва погледът ми. — Но кой куфар би избрала все пак? Ако трябва да купиш един-единствен куфар, кой би избрала?

Кофти работа. Няма как да блъфирам.

— Да си призная — казвам най-сетне, — това все е в сферата на моята компетентност.

— Кое не е? — пита той невярващо. — Пазаруването ли?

— Куфарите — пояснявам аз. — Не бих казала, че съм отделила достатъчно време за по-специално проучване на тази специфична пазарна ниша. Трябвало е да го направя, знам, но…

— Е, няма значение — прекъсва ме Люк с лека усмивка на уста. — Произнеси се като неспециалист. Кой куфар би избрала?

Добре, така може.

— Ммм — отвръщам и делово се изправям на крака. — Дай да ги огледаме по-отблизо.

Господи, и двамата страхотно се забавляваме. Нареждаме осем куфара един до друг и започваме да им поставяме оценки за външен вид, тежина, качество на хастара, брой на джобовете и надеждност на колелцата. (Изпробвам колелцата, като препускам из отдела, мъкнейки съответния куфар след себе си. Продавачът отдавна вече се е отказал да ни консултира и ни е оставил сами да се оправяме с избора си.) После подбираме към всеки куфар подходящи малки пътни чанти, на които също поставяме оценки.

Цените, изглежда, нямат никакво значение за Люк. Което е направо върхът, защото те са наистина астрономически — в първия момент ми се видяха толкова страховити, че буквално ми се прищя да избягам. Странно обаче, много скоро хиляда лири вече започват да ми се струва съвсем приемлива цена за един куфар — особено като се има предвид, че голямата пътна „ракла“ с монограм на „Луи Вюитон“ струва около десет пъти повече! В действителност вече доста сериозно се замислям, че би трябвало и аз също да инвестирам в един качествен куфар, с който да заменя старата си, охлузгана платнена пътна чанта.

Днес обаче пазаруваме за Люк, а не за мен. А най-странното е, че да пазаруваш за някой друг се оказва дори още по-забавно, отколкото за себе, си. В крайна сметка свеждаме избора си до две опции — тъмнозелен кожен куфар със стабилни безшумни колела или светлобежав куфар от еленова кожа, който е малко по-тежък, но има забележително красив копринен хастар и всъщност е толкова красив, че буквално ме хипнотизира. Към него има и малка пътна чанта в същия стил, а също и куфарче за козметика — не по-малко красиви и хипнотизиращи. Господи, ако пазарувахме за мен, щях да…

Ама не е за мен, нали така? Люк си купува куфар, не аз. Той трябва да го избере. Сядаме един до друг на пода пред куфарите и впиваме изпитателен поглед в тях.

— Зеленият май ще е по-практичен — казва по едно време Люк.

— Ммм — отвръщам неопределено. — Предполагам.

— По-лек е, а и колелата са му по-добри.

— Ммм.

— Пък и тази светла еленова кожа вероятно ще се зацапа за нула време. Зеленият цвят ми се струва по-подходящ.

— Ммм — изхъмквам отново, като се старая да прозвучи така, сякаш съм съгласна с него.

Той ми хвърля изпитателен поглед и казва:

— Точно така. Е, мисля, че направихме избора си, нали?

След което, без да става от пода, повиква продавача.

— Избрахте ли, сър? — привежда се към нас човекът и Люк му кимва.

— Светлобежавия куфар от еленова кожа.

— О! — възкликвам и усещам как по лицето ми се разлива усмивка на блажено задоволство. — Страхотно! Точно него харесвам!

— Основно житейско правило — казва Люк, като скача на крака и изтупва панталоните си. — Щом си помолил някой за съвет, послушай го.

— Но аз не съм казала кой от двата…

— Не беше нужно да го казваш — отвръща Люк и ми протяга ръка, за да ми помогне да се изправя. — Хъмкането ти беше достатъчно красноречиво.

Ръката му около моята е изненадващо силна и топла и докато ме дръпва да стана, усещам дълбоко в себе си сладостна тръпка. Пък и мирише хубаво. На скъп афтършейв, чиято марка не успявам да разпозная. За момент оставаме смълчани.

— Чудесно — казва най-сетне Люк. — Май ще е добре да го платя в такъв случай.

— Да — отвръщам и се чувствам някак смешно нервна. — Май да.

Той отива на касата, където започва да говори нещо с продавача, а аз се извръщам към изложените отстрани кожени гардеробни чанти. Изведнъж изпитвам странно неудобство. Така де, пазаруването свърши. А сега какво?

Ами, ще се сбогуваме учтиво и това е. Люк вероятно трябва да се връща в офиса си. Положително не може да се мотае цял ден по пазар.

А ако ме попита какво смятам да правя аз, ще кажа, че съм заета. Ще се престоря, че имам важна делова среща или нещо подобно.

— Готово — казва Люк, като се връща при мен. — Страшно съм ти благодарен за помощта, Ребека.

— Няма защо — отвръщам ведро. — Е, аз трябва да тръгвам за една…

— Чудех се — прекъсва ме Люк бързо — дали ще приемеш, ако те поканя на обяд?