Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Банк ъф Лондон

Лондон Хауз

Мил Стрийт

----------------------------------------------------------------------------

Миз Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон

20 март 2000 г.

Скъпа миз Блумууд,

Само си помислете…

колко различен може да стане животът ви благодарение на един заем за потребителски нужди!

С него бихте могли да си купите нова кола. Или да ремонтирате и преобзаведете дома си. С него бихте могли да си осигурите мечтаната яхта, с която през почивните дни да бягате от градския стрес. Или душевно спокойствие, породено от съзнанието, че с лекота можете да разчистите натрупаните задължения.

Банк ъф Лондон предлага потребителски заеми за почти всякакви цели. Ето защо не отлагайте повече! Осигурете си стила на живот, който заслужавате.

За да получите някой от потребителските заеми, предоставяни от Банк ъф Лондон, дори не е нужно да попълвате каквито и да било формуляри. Достатъчно е да се обадите на някой от нашите безплатни денонощни телефони

0100 45 (46, 47, 48)

и да оставите останалото на нас.

Само си помислете…

С нетърпение очакваме да ни се обадите.

Искрено Ваша,

Сю Скипър,

директор по маркетинга

P. S. Защо да отлагате? Наберете веднага

0100 45 (46, 47, 48)! Няма нищо по-лесно от това

Дванадесет

Когато малко по-късно се прибирам вкъщи, вече се чувствам изтощена и нещастна до краен предел. Някак изведнъж свръхпрестижните постове в банковото дело и пазаруването в луксозния „Хародс“ с Люк Брандън започват да ми се струват нещо отдалечено на светлинни години от мен и направо нереално. Защото истинският живот не е в това да обикаляш с такси из баровския търговски център на Лондон и да избираш куфар за хиляда лири, нали така? Моят истински живот е това тук: тясната ми стаичка от чужд апартамент, където ме очакват купчинка гадни писма от банки с искания да изплащам задължения, за които си нямам ни най-малка представа как да уредя.

Пъхам ключа в ключалката и докато отварям вратата, чувам Сузи да се провиква отвътре:

— Беки? Ти ли си?

— Да — отвръщам колкото се може по-ведро. — Къде си?

— Ето ме — казва тя и се появява от вратата на моята стая. Страните й са порозовели, а очите й искрят. — Я познай! Имам изненада за теб!

— Каква? — питам и оставям дипломатическото си куфарче на пода.

Да си призная, в момента изобщо нямам настроение за изненадите на Сузи. Сигурно току-що е преместила леглото ми в другия ъгъл на стаята или нещо подобно. Иска ми се единствено да седна, да изпия чаша чай и да хапна нещо. Защото така и не успях да обядвам.

— Ела и виж. Не, не… първо си затвори очите. Аз ще те водя.

— Добре — казвам, послушно си затварям очите и й подавам ръката си.

Тя ме повежда през хола и докато приближаваме към моята стая, аз, естествено, неволно започвам да изпитвам тръпка на вълнуващо очакване. Винаги съм си падала по такива неща.

— Дададада! Вече можеш да погледнеш!

Отварям очи и предпазливо започвам да оглеждам стаята си, като се чудя каква ли щуротия е измислила Сузи този път. Е, поне не е пребоядисала стените ми в безумни разцветки, нито е „освежила“ пердетата ми с артистични цветни петна, а и компютърът ми е съвсем безопасно изключен. Но какво, за Бога, е…

И в същия миг ги виждам. Върху леглото ми. Купища завършени рамки за фотографии. Изработени перфектно, всички ъгли идеално покрити с плат, всички ширити идеално залепени, наистина е постигнат „ефект на лукс и изящество“. Не мога да повярвам на очите си! На леглото ми са струпани поне…

— Успях да направя сто — обажда се Сузи иззад гърба ми. — Утре ще довърша останалите! Нали са страхотни?!

Обръщам се и впивам невярващ поглед в нея.

— Ти… ти си направила всичко това?