Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Вече се готвя да отворя вратата, когато от прозорчето за пощата в краката ми се изсипват куп писма, адресирани все до мен. Повече от очевидно е, че всичките са все разни сметки, а едно е с логото на Ендуич Банк. Днес обаче те изобщо не ме трофкат, защото вече си имам страшно хитро ново решение на проблема с гадните писма: напъхвам ги неразпечатани в чекмеджето на тоалетката си и врътвам ключа. Това е единственият начин да не се стресирам до побъркване от тях. Ефектът от този мой нов подход е направо страхотен — заключвам писмата в чекмеджето, излизам от апартамента и вече изобщо съм забравила за съществуването им!

Когато стигам в зала „Олимпия“, откриването вече е минало, а наоколо гъмжи от народ. Казвам името си на служителя на рецепцията и той ми връчва една голяма блестяща папка тип дипломатическо куфарче с логото на фирмата, отговаряща за организацията на изявата. В Папката откривам дебело тесте материали, предназначени за журналистите, към които е прикрепена и голяма снимка на организаторите на панаира, вдигащи за наздравица чаши с шампанско един към друг (да бе, да, как ли пък да не я пуснем в списанието!). Освен пресматериалите вътре има един ваучър за две безалкохолни на щанда на „Сън Алианс“, билет за панаирната лотария, с който мога евентуално да спечеля хиляда лири (инвестирани във фонд по мой избор), голяма рекламна близалка с емблемата на „Ийстгейт Иншърънс“, както и един бадж с надпис преса в горния му край и с моето име под него. Има и бял плик, в който откривам покана за приема с шампанско, даван от инвестиционния фонд „Барклейс“ — изваждам го и грижливо го прибирам в чантата си. После прикачам здраво баджа към ревера на блузката си и започвам да обикалям из панаира.

Нормалното правило, разбира се, е да захвърлиш баджа още в мига, в който го получиш. Но при подобни изяви баджът с надпис преса дава големи предимства, защото хората се изпотрепват да те отрупват с разни рекламни подаръци, а също и с неща за похапване. След около час вече съм насъбрала две готини химикалки, нож за разрязване на хартия, кутийка шоколадчета на „Фереро Роше“, балон с хелий и надпис „Сейв енд Проспър“, тениска с карикатурна физиономия на гърдите и рекламен надпис на някаква компания за мобилни телефони. Освен това изпих две безплатни чаши капучино, изядох един кроасан с шоколад, както и няколко овесени сладки (от „Съмъсет“), получих пакет с минисладкишчета и двете си безалкохолни от „Сън Алианс“. (Все още не съм написала нито ред в бележника си, нито съм поискала да ми се отговори на какъвто и да било въпрос. Няма значение. Винаги мога да препиша едно-друго от материалите в журналистическия пакет.)

Виждам някои колеги да носят много сладички малки сребристи часовници за бюро. Не бих имала нищо против и аз да получа едно, така че обикалям из панаира, като се опитвам да разбера откъм коя посока идват. Изведнъж чувам глас:

— Беки!

Оглеждам се — Ели! Стои при щанда на „Уедърбай“ заедно с двама изтупани костюмари и ми маха да отида при нея.

— Здрасти! — поздравявам я радостно. — Как си?

— Чудесно! — отвръща ми тя с лъчезарна усмивка. — Всичко върви страхотно.

И трябва да кажа, че тя действително изглежда страхотно. Носи яркочервен костюм („Карън Милън“ несъмнено), много хубави обувки с квадратни носове и е прибрала назад косата си. Единственото, което определено не ме кефи, са обеците й. Защо изобщо й е притрябвало изведнъж да си слага перлени обеци?! Вероятно за да не се отличава от останалите си колежки във фирмата.

— Господи, направо не мога да повярвам, че наистина си една от тях! — подхвърлям й шепнешком. — Сега е моментът да те интервюирам! — възкликвам, накланям леко глава встрани и подемам, имитирайки позата и говора на водещия на „Панорама“ Мартин Башир: — Миз Гранджър, бихте ли споделили какви са целите и принципите на „Уедърбай Инвестмънтс“?

Ели се позасмива, после бръква в една кутия, която е на щанда до нея.

— Ето, вземи това — казва и ми протяга някаква дебела брошура.

— О, благодаря — отвръщам иронично и я напъхвам в чантата си. Предполагам, че го прави, за да се представи добре пред колегите си.

— Всъщност, понастоящем „Уедърбай Инвестмънтс“ се намира в доста вълнуващ период на развитие — продължава Ели. — Знаеш ли, че следващия месец лансираме цяла нова серия от фондове? Мисля, че са общо пет. „Растеж в Англия“, „Перспективи в Англия“, „Растеж в Европа“, „Перспективи в Европа“ и…

Хубаво де, защо ми ги разправя всички тези дивотии?

— Ели…

— И „Растеж в Щатите“! — завършва Ели триумфално. В очите й няма и искрица хумор.

— Аха — казвам след известна пауза. — Ами… това звучи… готино!

— Мога да поръчам на някой от нашите хора за връзки с обществеността да ти се обадят, ако искаш — добавя Ели ентусиазирано. — Да ти дадат повече подробности.

КАКВО?!?

— Не, не — отвръщам припряно. — Няма нужда, всичко е ясно. Та значи… ъъъ… какво ще правиш, като приключиш тук? Искаш ли да отидем да пийнем по нещо?

— Няма да мога — отговаря Ели с извинителен тон на гласа. — Отивам да огледам няколко апартамента.

— Да не се местиш? — питам изненадано.