Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Да! — отвръща тя гордо. — Фасулска работа, веднъж щом влезеш в ритъм. Направих ги, докато гледах днешното „Сутрешно кафе“ по телевизията. Жалко, че не успя да го видиш. Темата беше за мъжете, които се обличат в женски дрехи! Имаха страхотни телефонни обаждания от зрители. Обади се един тип, който…

— Чакай — прекъсвам я аз, като се опитвам да осмисля нещата. — Чакай, Сузи, не разбирам. Това трябва да ти е отнело… — Отново впивам невярващ поглед в струпаните на леглото ми рамки. — Защо… защо, за Бога, си се хванала да…

— Ами, на теб май не ти остава много време за тях, нали? — отбелязва Сузи деликатно. — И си помислих да ти помогна мъничко.

— Да ми помогнеш мъничко? — повтарям като унило ехо.

— Утре ще довърша останалите и ще се обадя на фирмата да дойдат да ги приберат — казва Сузи. — И да ти кажа, системата им е страхотна. Не е нужно да им ги пращаш по пощата или каквото и да било там. Сами идват да си ги приберат! А после ще си получиш чека за парите. Ще вземеш някъде към двеста осемдесет и четири лири. Доста добре, а?

— Чакай, чакай малко — обръщам се към нея аз. — Какво искаш да кажеш с това, че ще си получа чека?

Сузи ме поглежда така, сякаш съм някоя пълна глупачка.

— Е, Беки, рамките са твои.

— Да, ама ти си ги изработила! Значи ти трябва да вземеш парите, Сузи!

— Но аз ги направих за теб! — отвръща Сузи. — За да събереш онези триста лири за режийните!

Впивам мълчаливо поглед в нея и усещам в гърлото ми да засяда буца. Сузи е изработила всички тези рамки за мен! Отпускам се на леглото, вземам една от рамките и бавно погалвам с пръст плата. Съвършена е! Дори в такъв претенциозен магазин като „Либърти“ не биха отказали да я приемат за продан.

— Сузи, парите са си твои. Не са за мен — казвам след малко. — Пък вече и целият проект е твой.

— Е, тук вече не си познала — отвръща Сузи с триумфален блясък в очите. — Аз си имам мой собствен проект.

Приближава към леглото, бръква зад купчината готови рамки и измъква нещо. Фоторамка… която обаче няма нищо общо с „Изящни рамки“! Цялата е в сребрист мъхест плат, в горната й част има розова апликация с думата „Ангелче“, а от четирите ъгли висят сребристи помпони. Това е най-страхотната, най-кичозната фоторамка, която съм виждала през живота си!

— Харесва ли ти? — пита Сузи леко нервно.

— Върхът е! — извиквам, като я грабвам от ръцете й, за да я огледам по-отблизо. — Откъде я взе?

— От никъде — казва Сузи. — Сама я направих.

— Какво? — зяпвам я изумено. — Ти си я… направила?

— Аха. Докато гледах „Съседи“. Беше ужасно, да ти кажа. Бет най-сетне разбра за Джой и Скай.

Гледам я като поразена от гръм. Как така изведнъж Сузи се оказа толкова талантлива?

— Е, какво ще кажеш? — пита ме тя, като си взема обратно рамката и започва да я върти в ръце. — Мислиш ли, че ще мога да продавам такива рамки?

Дали ще може да продава такива рамки ли? БОЖЕ МИЛИ!

— Сузи — заявявам тържествено, — ти си на път да станеш милионерка!

Остатъка от вечерта прекарваме в напоително напиване и ентусиазирано чертаене на планове за бъдещата кариера на Сузи като свръхпреуспяваща бизнесдама. Само дето не изпадаме в истерия, докато се опитваме да решим дали трябва да облече тоалет на „Шанел“ или на „Прада“ за срещата си с Кралицата! Когато си лягам, вече съм забравила и Люк Брандън, и Банк ъф Хелзинки, и всичко останало от този мой кошмарен ден.

Но на другата сутрин всичко това изведнъж се завъртва отново в съзнанието ми като някакъв безкраен филм на ужасите. Събуждам се ужасно премаляла и някак зъзнеща, с отчаяното желание да си взема болнични. Не искам да ходя на работа. Искам да си стоя вкъщи, заровена под завивките, да гледам дневните сериали по телевизията и да бъда милионерка на свободна практика като Сузи.

Но сега е най-натоварената седмица от месеца и Филип за нищо на света няма да ми повярва, че съм болна.

Така че успявам по някакъв начин да се прилъжа да се измъкна от леглото, да намъкна първите попаднали ми дрехи и да се довлека до метрото. После спирам в „Лучо“ и си купувам двойно капучино, голяма кифла с шоколадов пълнеж и огромно парче шоколадов сладкиш. Не ми пука, че ще надебелея. Имам нужда от захар, кафеин и шоколад, при това в колкото се може по-голямо количество.

За щастие има страшно много работа, всички са ужасно заети, така че на никого не му е до приказки и следователно не ми се налага да се чудя какво да им отговарям, като ме питат как съм прекарала вчерашния си свободен ден. Клеър бързо пише някакъв материал на компютъра си, а върху моето бюро е струпана купчина коректури, които трябва да изчета. Проверявам електронната си поща — нищо от никого, — след което се сгърчвам унило на стола си, вземам първия лист от коректурите и започвам да чета:

„Преценката на рисковете и предимствата при инвестиране на фондовата борса може да се окаже твърде опасно начинание, особено за неопитния инвеститор.“

Господи, каква скука!

„И въпреки че възвръщаемостта може да бъде голяма в някои пазарни сектори, никога и никъде няма пълни гаранции. А що се отнася до дребния инвеститор…“

— Ребека?