Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Вдигам поглед от коректурата и виждам Филип да приближава към бюрото ми с лист хартия в ръка. Не изглежда особено щастлив и за един кошмарен миг ми минава на ум, че е говорил с Джил Фокстън от „Уилям Грийн“, узнал е за станалото и се готви да ми връчи заповед за уволнение. Когато приближава до мен обаче, с облекчение откривам, че държи само някакво нищо и никакво прескомюнике.

— Ще те помоля да отидеш на тази тук изява вместо мен — казва ми Филип. — В петък. Аз самият бих отишъл, но съм вързан тук с хората от маркетинга.

— О! — отронвам без какъвто и да било ентусиазъм и вземам листа хартия от ръката му. — Хубаво. За какво става дума?

— За панаира на личните инвестиции в зала „Олимпия“ — отвръща той. — Знаеш, че винаги го отразяваме.

Ама че скука! Ще се скъсам от прозяване…

— По обяд „Барклейс“ дават прием с шампанско — бърза да добави Филип.

— О, чудесно! — казвам вече с малко по-жив интерес. — Ами добре. Не звучи чак толкова безинтересно. За какво по-точно да…

Поглеждам към листа в ръката си и сърцето ми замира, когато виждам в горния край на страницата лотото на „Брандън Къмюникейшънс“.

— Както и при всеки друг голям панаир — казва Филип. — Присъстват всички сектори на личните финанси. С щандове, промоции, разни изяви. Пиши за това, което ти се стори по-интересно, оставям на теб да решиш.

— Добре — отговарям след кратка пауза. — Чудесно.

Така де, какво ми пука, че Люк Брандън щял да бъде там?! Просто ще се направя, че не го виждам. Ще му засвидетелствам точно толкова уважение, колкото и той на мен. А ако се опита да ме заговори, просто ще си вирна високомерно брадичката, ще се врътна на пета и…

— Как вървят коректурите? — пита Филип.

— О, страхотно — отговарям и отново вземам първата от тях. — Скоро ще привърша.

Той ми кимва леко и се отдалечава, а аз отново се зачитам в коректурата.

„…до дребния инвеститор, рисковете, придружаващи подобни вложения, може да надхвърлят потенциалните печалби.“

О, Боже, каква грандиозна скука! Дори не успявам да се съсредоточа в значението на отделните думи.

„Поради това все повече и повече дребни инвеститори изискват вложенията им да са придружени от висока степен на сигурност. Една добра опция е да се инвестира в някой от така наречените тракър-фондове, които непрекъснато следят автоматично движението на акциите на водещите сто компании…“

Хм, това ме навежда на една мисъл. Вземам мобилния си телефон, отварям капачето му и набирам новия директен номер на Ели в „Уедърбай“.

— Елинор Гранджър — долита гласът й някак отдалеч и със странно ехо. Изглежда връзката не е добра.

— Здрасти, Ели. Беки е — казвам. — Слушай, помниш ли ги онези „ченгенца“, ха-ха, „Тракър“ (Tracker (англ.) — таен агент, но и марка на шоколадови сладкишчета — Бел. прев.)? Страхотни бяха, нали? Домъчняло ми е за тях, да знаеш, и…

По линията изведнъж се разнася някакво страховито задгробно стенание и аз зяпвам от изненада. В далечината чувам Ели да казва: „Извинете. Само за момент…“

— Беки! — изсъсква тя в ухото ми. — Телефонът ми беше на високоговорител, по дяволите! И шефът на отдела беше в офиса ми.

— О, Боже! — възкликвам притеснено. — Извинявай! Още ли е там?

— Не — отвръща Ели и въздъхва съкрушено. — Бог знае какво ще си помисли сега за мен.

— О, ами… — започвам окуражително, — шефът ти има чувство за хумор, нали?

Ели не отговаря.

— О, ами… — добавям вече не толкова уверено, — все едно, ще имаш ли време да пийнем по нещо на обяд?

— Всъщност май не — отвръща Ели. — Извинявай, Беки, но сега наистина се налага да прекъсна.

И тя ми затваря телефона.

Явно вече никой не ме харесва! Изведнъж ме побиват ледени тръпки, разтрепервам се и се свивам още повече на стола си. О, Боже, мразя го днешния ден! Всичко мразя! Искам да си отида у домаааа!

Трябва да кажа обаче, че в петък вече се чувствам далеч по-оптимистично настроена. Главно защото:

1. Петък е.

2. Прекарвам целия ден извън офиса.

3. Вчера Ели се обади, за да ми се извини, че ми е затворила телефона така рязко, но шефът й пак влязъл в офиса, докато сме говорели. И да ми каже, че и тя ще ходи на панаира на личните инвестиции!

Плюс

4. Напълно съм изхвърлила от съзнанието си инцидента с Люк Брандън. Така де, на кого изобщо му пука за Люк Брандън?!

Така че когато се готвя да изляза, вече се чувствам почти кипяща от енергия и доста въодушевена. Върху късата си черна блузка обличам новата си нежносива жилетчица с перлените копченца, дето си я купих от „Бенетон“ по случай рождения ден на Сузи. Обувам и новите си тъмносиви велурени ботушки от „Хобс“, които стоят страхотно и на жилетчицата, и на черната ми пола — и трябва да кажа, че изглеждам адски добре с тях! Господи, обожавам новите дрехи! Ако можеше хората всеки ден да носят нови дрехи, сигурна съм, че никой никога нямаше да страда от депресия!