Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Ели живее в най-жестокия апартамент в артистичния квартал „Камдън“, като има за съквартиранти две момчета от някаква музикална банда, които непрекъснато й осигуряват безплатни пропуски за най-различни концерти и други такива. Умът ми не го побира защо й е притрябвало да се мести!

— Всъщност, ще си купувам апартамент — пояснява Ели. — Оглеждам жилища из по-престижните „Стрийтам“, „Туутинг“… Ще ми се да се включа най-сетне, а после и да започна да се изкачвам в йерархията на недвижимите имоти.

— Правилно — казвам вяло. — Добра идея.

— И знаеш ли какво ще ти кажа, Беки, ти също би трябвало да го направиш — добавя Ели. — Не можеш да се мотаеш вечно в някакъв си мижав студентски апартамент под наем. Идва момент, когато трябва да започне истинският живот! — отсича тя вдъхновено и поглежда към единия от костюмарите на щанда, който й се усмихва одобрително.

„Изобщо не е мижав студентски апартамент!“, мисля си възмутено. Пък и кой е този, който определя какво значи „истински живот“? Кой казва, че „истинският живот“ е катерене в йерархията на недвижимите имоти и носене на кошмарни перлени обеци? Как ли пък не! Никакъв истински живот не е това, ами по-скоро скучно до смърт живуркане.

— Ще ходиш ли на приема на „Барклейс“? — правя последен опит с надеждата, че ако отидем там заедно, може да си правим компания в напиването и да се позабавляваме. Ели обаче смръщва леко нос и поклаща полуотрицателно глава.

— Може и да прескоча за малко — казва, — но не ми се вярва, защото имам доста работа тук.

— Хубаво тогава — отвръщам. — Ами в такъв случай ще се… ще се видим по-късно.

Отдалечавам се от щанда на „Уедърбай Инвестмънтс“ и поемам бавно към една от ъгловите зали, където ще бъде приемът, като се чувствам в известна степен обезкуражена. Неволно започвам да се питам дали пък Ели не е права, а аз да греша. Може би и аз трябва да започна да мисля и да говоря за изкачване в йерархията на недвижимите имоти и за инвестиции в перспективни фондове. О, Боже, може би в мен има нещо сбъркано! Сигурно ми липсва генът, който кара човека да пораства, да помъдрява, да си купува апартамент в „Стрийтам“ и да започне да посещава родителите си всеки уикенд! Всички освен мен се придвижват напред в един свят, който не разбирам.

Когато обаче наближавам входа на залата, където ще е приемът с шампанско, усещам как духът ми постепенно започва да се повишава. Така де, на кого ли пък няма да му се повиши духът при изгледите за безплатно шампанско, питам аз?! Залата е красиво украсена, през средата й е опънат приветствен надпис, в дъното свири някаква банда, а веднага след входа стои момиче в нещо като парадна униформа и раздава рекламни ключодържатели с емблемата на „Барклейс“. Когато вижда баджа ми, тя ми се усмихва широко, подава ми лъскава бяла папка с пресматериали и казва:

— Изчакайте за секунда, моля.

После отива към група хора, прошепва нещо на един мъж в красив костюм, който е с гръб към мен, връща се бързо и казва:

— Ей сега ще дойде един човек да ви посрещне. А междувременно заповядайте чаша шампанско.

Е, нали виждате сега какво е да си преса? Където и да отидеш, неизменно ти се оказва специално внимание. Поемам чашата с шампанско, напъхвам бялата папка в чантата при останалите и отпивам щедра глътка. О, каква наслада! Леденостудено, леко тръпчиво и приятно пенливо! Мисля си да поостана тукчас-два и тихо и кротко да си пия шампанско, докато им свършат запасите. Няма да посмеят да ме изгонят, аз съм преса! Всъщност може и да…

— Ребека! Радвам се, че успя да дойдеш.

Вдигам поглед от мехурчетата в чашата си с шампанско и буквално се смразявам. О, НЕ! Мъжът с красивия костюм бил Люк Брандън! И сега Люк Брандън стои точно пред мен и ме гледа право в лицето е израз, чието значение не ми е съвсем ясно. Изведнъж усещам, че ми прималява. От цялата тази работа, дето си я планирах — че ще запазя хладнокръвие и ще се държа с ледено презрение, — явно нищо няма да излезе. Защото се оказва, че дори само един поглед към лицето му е достатъчен отново да ме залее унищожителна вълна на изгарящо унижение.

— Здрасти — измърморвам с наведени очи.

Ама защо изобщо го поздравявам?!

— Надявах се, че ще дойдеш — казва той тихо и сериозно. — Много бих искал да…

— Да — прекъсвам го ни в клин, ни в ръкав аз. — Е, трябва да… Нямам време за приказки, трябва да пообиколя сред хората. Тук съм по работа, знаеш.

Опитвам се да звуча с делово достолепие, но усещам гласът ми да потреперва издайнически, а бузите ми бавно да пламват все по-силно под настойчивия му поглед. Ето защо се врътвам, преди да е успял да каже каквото и да било друго, и се отправям към другия край на залата. И представа си нямам накъде съм се запътила. Просто трябва да продължавам да вървя, докато не налетя на някой, с когото да заговоря.