Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Проблемът е, че не виждам ни едно познато лице. Навсякъде виждам само сплотени групички от хора, предимно мъже, с вид на банкови служители, които се смеят и си говорят за голф. Всички ми изглеждат някак много високи и широкоплещести, а на всичкото отгоре не мога дори да срещна нечий поглед. Ама че неудобно положение, Господи! Чувствам се като шестгодишно хлапенце, попаднало на купон на възрастни. Най-сетне забелязвам в ъгъла на залата Мойра Чайнинг от „Дейли Хералд“, която ме поглежда бегло и в очите й проблясва нещо като полуразпознаване. А, не, определено нямам намерение да говоря с нея! „Добре де, само продължавай да вървиш! — заповядвам си мислено. — Преструвай се, че си тръгнала нанякъде с точно определена цел.“ Само без паника!!!

После мярвам в другия край на залата Люк Брандън да ме търси с поглед из множеството. Явно ме вижда, защото изведнъж тръсва глава и започва да си пробива път към мен. О, Боже, бързо! Бързо! На всяка цена ТРЯБВА да намеря кого да заговоря.

Я да видим сега — може би тази двойка мъж и жена, които стоят малко по-встрани? Той е на средна възраст, а тя доста по-млада. Изглеждат така, сякаш и те също не познават кой знае колко хора тук. Слава Тебе, Господи! Които и да са, ще отида при тях и ще ги попитам харесва ли им панаирът и дали са открили нещо полезно за себе си, като се преструвам, че си водя бележки за бъдещата ми статия. А когато Люк Брандън приближи, ще се направя, че уж съм страшно погълната от разговора и изобщо не го забелязвам. Добре, тръгвам!

Отпивам глътка шампанско, приближавам до двамата и поздравявам с ведра усмивка:

— Здравейте, Ребека Блумууд от „Успешни спестявания“.

— Здравейте — отговаря мъжът, като се обръща към мен и протяга ръка. — Дерек Смийт от Ендуич Банк. А това е асистентката ми Ерика.

О, Боже! О, БОЖЕ!!

Буквално онемявам. Не мога да му стисна ръката. Не мога и да побягна. Изведнъж се парализирам.

— Здравейте — казва и момичето, като ми се усмихва дружелюбно. — Ерика Парнъл.

— Да — най-сетне успявам да промълвя дрезгаво, след сякаш вековна пауза. — Да, здрасти.

МОЛЯ ВИ, МОЛЯ ВИ, ЗАБРАВЕТЕ ИМЕТО МИ! МОЛЯ ВИ, ЗАБРАВЕТЕ ИМЕТО МИ!

— Журналистка сте, нали? — казва Ерика, загледана в баджа на гърдите ми, при което леко свива вежди. — Името ви ми се вижда познато.

— Да — успявам да измънкам. — Да, вие сигурно… може да сте чели някои мои статии.

— Вероятно — отвръща тя и отпива нехайно глътка шампанско. — В офиса получаваме всички финансови издания. Някои са наистина много добри.

Лека-полека кръвта отново потича във вените ми. „Всичко ще е наред“, казвам си успокоително. Нямат си нит най-малка представа коя съм, нали така?!

— Вие, журналистите, май трябва да бъдете специалисти по всичко — отбелязва Дерек, който междувременно вече се е отказал да се ръкува с мен и сега върти чашата с шампанско в ръцете си.

— Да, наистина — отговарям и рискувам да пусна една усмивка. — Щем не щем, опознаваме всички сфери на личните финанси, от банковото дело и инвестиционните фондове до различните застраховки.

— А как придобивате всички тези познания?

— О, просто ги попиваме в процеса на работата — отвръщам вече хладнокръвно.

И знаете ли какво? Веднъж щом се отпуснах, ситуацията започва страшно да ме забавлява! Направо ми се приисква да затаникам: „Не знаете коя съм! Не знаете коя съм!“ А на живо Дерек Смийт изобщо не е чак толкова страшен. Дори е някак добродушен и дружелюбен, като нечий вуйчо от ситуационен комедиен сериал.

— Често съм си мислила — казва Ерика Парнъл, — че би било добре да се заснеме документален филм за работата в някоя банка.

Поглежда ме очаквателно и аз започвам да кимам утвърдително.

— Прекрасна идея — отвръщам. — Убедена съм, че ще е страшно вълнуващо.

— Трябва да видите какви образи има сред клиентите ни! Хора, които си нямат ни най-малка представа за собствените си финанси. Нали, Дерек?

— Удивително — казва Дерек. — Направо удивително. Не можете да си представите какви невероятни идиотщини измислят някои хора само и само да избегнат плащанията по просрочените си кредити. Или дори един нищо и никакъв разговор с нас!

— О, наистина ли? — питам, като се преструвам на безкрайно удивена.

— Изобщо няма да повярвате, ако започнем да ви разказваме! — засмива се Ерика. — Понякога се чудя…

— Ребека! — изгърмява познат глас зад мен.

Обръщам се шокирана и виждам Филип. Стиска чаша с шампанско и ме гледа. Какво пък прави той тук?

— Здравейте — казва Филип. — Хората от маркетинга отложиха срещата, така че реших и аз да намина на панаира. Как вървят нещата?

— О, страхотно! — отговарям и отпивам голяма глътка шампанско. — Запознай се с Дерек и Ерика… Моят главен редактор, Филип Пейдж.

— Ендуич Банк, така ли? — подхвърля Филип, загледан в баджа на Дерек Смийт. — Сигурно познавате Мартин Голинджър.

— Боя се, че не. Ние не сме от централния офис — отговаря Дерек като се позасмива. — Аз съм мениджърът на клона във Фулхам.

— Фулхам ли? — засмива се и Филип. — В баровския Фулхам, а?