Тамплиерът

Склавония! Безплодна земя, мислеше си Елеонор, нямаше друго освен дървета, планини и подобен на адско дихание сумрак, който приглушава всеки звук и през който светлината едва се процежда. Рядко виждаха или чуваха някакво животно. Зловещата тишина се нарушаваше само шумовете, които идваха от тяхната кретаща върволица от единайсет хиляди души, коне и каруци. Под унило веещото се знаме Бедните братя от Храма пристъпваха тежко наравно с останалите. От време на време тихото нескончаемо тътрузене се нарушаваше от внезапни, кръвопролитни нападения. Склавите — които бяха напуснали селата си и не само отвели добитъка си, а и отнесли всичко, което можеше да послужи за изхранване на кръстоносците — се връщаха и ги нападаха. Следваха върволицата, не изпускаха фланговете и крайната й част и дебнеха да се нахвърлят върху всеки изоставащ. Сечаха глави и ги привързваха на дръжките на знамената си. Тръгнеха ли кръстоносците да ги преследват, с пъргавината си на планинци склавите изчезваха обратно, откъдето са дошли. Най-накрая граф Реймон, притеснен и изгубил самообладание, изпрати рицари с ризници да пазят последните части на колоната. От Юг, Годфроа и Бедните братя Реймон поиска и да прибират изоставащите. Опасна задача! Дългите, нескончаеми дни се превърнаха в безкрайно бдение. Толкова непрогледна беше мъглата, че сякаш вървяха сред облаците и кръстоносците разбираха, че склавите ги нападат, чак когато планинците вече ги връхлитаха. Елеонор и останалите се отбраняваха с арбалети, пики, копия и ками. Припомни си едно от нападенията. Брадясал и с окървавено лице склав се метна в каруцата и се запримъква към нея. Тя разсече главата му с брадва и бутна на пътя трупа, от който шуртеше кръв. Ден след ден преминаваха във вцепеняващо еднообразие, студ, тишина и глад, докато всяващите ужас склави не изскачаха с войнствени викове от мъглата. Накрая граф Реймон се реши на по-жестоки наказания. Не можеха да се впускат в преследване на своите нападатели, които се измъкваха обратно към скалистите си скривалища, затова графа използва взетите в плен. Вадеха очи, режеха носове, сечаха ръце и крака. Пленниците бяха изоставяни слепи, обезобразени, с кървящи чукани, като живи рани — най-красноречиво предупреждение към своите сънародници, за да бъдат оставени кръстоносците на мира. До края на живота си Елеонор нямаше да забрави пищящите мъже и жени, оставени да се влачат опипом по скованите в лед пътеки.

След цяла вечност стигнаха Шкодра. Граф Реймон направи опит да се споразумее с владетеля на склавите, но враждебните им действия не спряха, докато не прекосиха границата с империята и не навлязоха в земите на Алексий Комнин, някъде в околностите на Драч. Всички до един въздъхнаха с облекчение, особено когато императорът изпроводи писма за мир и им предложи запаси с храна, както и новини за останалите франкски предводители, които бързо наближаваха Константинопол. Съгледвачите на императора ги наобиколиха: кумани с подплатените ризници, заедно с тюрки, бугри30, печенеги и други орди от наемници. Бедните братя от Храма решиха, че вече са в безопасност. Юг и Годфроа с облекчение свалиха плетените ризници и тежките шлемове. Норбер и Алберик отслужиха благодарствена литургия на олтар, издигнат върху грамадна каруца с две колела. Пиер Бартелеми обяви, че му се явил свети Йоан, който също като в Апокалипсиса ридаел при мисълта за страданията, изтърпени от Бедните братя от Храма и останалите в Склавония. Успокоението не трая дълго. Наемниците на императора започнаха да грабят и тормозят армията на граф Реймон. При кървави стълкновения бяха убити двама от провансалските водачи, заедно с рицари, жени и деца. Дори епископ Адемар дьо Льо Пюи получи удар по главата и се наложи да бъде съпроводен със стража до Тесалоника.

При пристигането на армията му в град Руса на граф Реймон не беше останала и капка търпение. Жителите на града не можеха или не желаеха да търгуват с тях. Настъпиха размирици и кръстоносците разграбиха пазари и продавници. Между жителите на града и хората на граф Реймон се разгоряха ожесточени сблъсъци. Появиха се и гръцки отряди: въоръжени конници с овални щитове и подкрепления от наемници, конни стрелци и най-страховитите измежду тях — катафрактите31, тежката кавалерия от бронирани рицари, от които, както сподели Юг с Елеонор, граф Реймон се боял много. Накрая постигнаха споразумение за ненападение. Гръцки пратеници дойдоха с молба граф Реймон да ги придружи до Константинопол, за да се срещне с императора, който вече се бил срещнал с останалите франкски водачи на похода. Графът прие поканата и отпътува набързо, като остави осемнайсет хилядната тълпа под командването на виконт дьо Беарн и граф дьо Оранж — двамина, които по мнението на Годфроа надали знаеха къде е север и къде юг, а бяха оставени да се разпореждат начело на цяла армия.