Тамплиерът

Застанала между две каруци с огромни колела, Елеонор избърса потта и прахта от лицето си. Вдигна арбалета си, но после го свали. Утринната мъгла си правеше шеги с очите й; на нея, както и на спътниците й силите вече изневеряваха. Загледа се във върволицата от каруци и преградните стени, издигнати набързо от провансалските бойни отряди. Отсъствието на предводителя им, Реймон дьо Тулуз, бе много осезателно. Може би отбранителните им съоръжения трябваше да са по-надеждни. Провансалската редица се извиваше подобно лък и продължаваше нататък между две горички. Зад тях откритото поле се спускаше към поток, където конете бяха привързани в редици. Елеонор взе меха с вода, пи и наплиска лицето си, после го подаде на приклекналата Иможен, която се опитваше да подреди стрелите за арбалет на парцалив плат. Привързала черната си коса с парче тетива, вдовицата отвърна на усмивката й, после се закашля хрипливо, заради силната си простуда. Гърлото й беше възпалено, ушите я боляха. Тя измърмори нещо, когато Елеонор леко я потупа по главата. През последните няколко седмици по време на кошмарното пътуване през Истра надолу по далматинското крайбрежие, Иможен и Елеонор станаха близки приятелки. Както Елеонор после щеше да напише в хрониката си, не им оставаше кой знае какъв друг избор, освен да се обединят срещу опасностите, с които се сблъскваха. Иможен си поряза пръста на острия ръб на една от стрелите и изруга. После размаза малко от кръвта по лицето си.

— В случай, че гърците ни нападнат — тя кимна по посока на далечния облак прах, който ги приближаваше, — няма да насилват грозотиите!

Отчаяна, Елеонор вдигна очи към безоблачното небе. Над тях закръжи мишелов и през ума й мина, че май е предусетил проливането на кръв, на нейната кръв и затова се навърта наоколо. Времето беше омекнало още с първите признаци за приближаващото лято. Бяха минали по Виа Егнация през гръцкия град Дирахиум, после прекосиха северна Гърция, докато не се озоваха пред Родосто, на няколко мили от Константинопол, но кошмарът продължаваше. Алберик им беше обърнал внимание, че пресичат Македония, дивите и жестоки земи, които някога са били владения на великия Александър. Но на Елеонор не й беше до история. Мрачните лесове, буйните реки, дълбоките клисури и пустите полета, където и добитък не пасеше, бяха отблъскващи и призрачни. Въпреки своята негостоприемност, Македония беше добре дошла отмора след кошмарния преход покрай далматинското крайбрежие през Склавония. Вледеняващ кръвта сън, а не преход, в който гъста като мляко мъгла пълзеше на талази над хлъзгавия и заледен път, осеян с речни камъни и паднали дървета. Непрогледни и непроходими лесове обграждаха пътя от двете му страни, а вятърът режеше като бръснач. Сякаш се движеха не сред непроницаема мъгла, ами сред неизброими пълчища призраци.

Иможен каза нещо, но Елеонор не можа да й отговори от умора. Седна и се облегна на каруцата, зареяла поглед през пустото поле към все още пълноводния от пролетните дъждове поток.