— Рожденото ми име е Ракел. Родом съм от Иберия, на границата с Андалусия. Все същата история — продължи тя разказа си равнодушно. — Поличби и знаци, безплодна година, заеми, които не могат да се изплатят. Върху кого да падне вината, ако не върху евреите, те винаги са изкупителната жертва. Баща ми беше търговец. Двамата с майка ми се затворили в къщата си. Изгорели живи с братята ми и двете ми сестри. Бях шестото дете — усмихна се притеснено. — Дребничка за възрастта си. Измъкнах се през прозореца. Нощта беше паднала. Избягах в къщата на едни съседи, имаха добри сърца. Баща ми все ми повтаряше да им имам вяра. Прибраха ме и ми дадоха покрив над главата. После разбрах, че са покръстени евреи. Станах една от тях, дадоха ми ново име и нов живот. Мъжът и жената продължаваха тайно да се придържат към традициите на нашата вяра. Имаха обредни съдове и препис на Тората, които криеха. Тайно празнуваха Йом Кипур, Пасха, празника на скинопигията и останалите. Бяха отишли до къщата на родителите ми и събрали онова, което счели за техни останки.
— Това ли крие дървеното ковчеже?
— Да. Надявам се да ги занеса в Йерусалим, те го заслужават. Християнските знаци на капака му са за прикритие.
— И коя си… каква си сега по вяра?
— Сама не знам, сестро.
На оскъдната светлина, лицето на Иможен изглеждаше по-младо и по-бледо.
— Не вярвам в нищо. Да, точно така — изсмя се рязко тя. — Как мога да съм еврейка, щом в нищо не вярвам?
— Защо реши да си откровена сега?
— Ами както казва Норбер, защо не? — Иможен се намръщи. — След събирането ни тази вечер се видях с Норбер и Алберик и те ме увериха, че съм в безопасност. Имаме много общи неща. Те търсят нещо, нещо истинско сред целия този ужас.
— От по-рано ли познаваш Норбер и Алберик?
— Да, те отдавна кръстосват пътищата. Дойдоха в Андалусия и посетиха къщата на моите осиновители. Старателно изучаваха всичко, което се отнася до евреите: било то кабала, легендите за Храмовия хълм28
или Куполът на скалата29 в Йерусалим.— Какво търсят?
— Един Бог знае! Легенди, реликви, доказателства? — Иможен поклати глава. — Вървяха сред евреите и разпитваха, събираха знания. Така ги срещнах, а после чрез тях се запознах и с покойния ми съпруг Томас, търговец на вино от Свети Нектарий. — Иможен сви рамене. — Останалото ти е известно. Бях добра и уважавана съпруга. Установих се из онези места. Съпругът ми почина. Папа Урбан произнесе проповедта си в Клермон. По онова време Алберик вече служеше в местната църква. От четири години беше там, имаше огромно влияние върху господаря Годфроа. Изглеждаше, че Норбер е изчезнал, но се появи отново, когато обявиха кръстоносния поход. И после — гласът й трепна — се появи и Анстрита, знахарката, същата, която онази паплач уби.
— Какво за нея?
— Нищо, господарке — в гласа на Иможен пролича умора. — Разказах ти истината за себе си. Не е редно да ти разказвам и за останалите — усмихна се едва-едва. — Истината не ме плаши. Подозирам, че брат ти и Годфроа се досещат коя съм.
Изправи се.
— Пък и каква заплаха съм аз, сестро? Също като теб искам да стигна до Йерусалим по мои си причини, както и всички останали. Тези причини засягат само мен и никой друг. Може би, когато върна праха на моите родители в техния дом, ще намеря покой и прошка, че не съм умряла с тях. Опрощение за моето предателство — тя съблече плаща си. — Ще се освободя от товара си и ще намеря душевен мир.
Част трета
Родосто: Празникът на свети Изидор, 4 април 1096
Dies quoque angustiae moeroris ac tristiae.
Ден и на дълбока скръб, и на покруса.
— Надясно! — извика предупредително Юг дьо Пайен с прегракнал и остър глас.