Тамплиерът

Елеонор прехапа устни и тихо се укори. Да беше поразмислила по-рано. Семената на съмнението бяха посети преди десет месеца, но обзета от въодушевление, потънала в трескавите приготовления и пътуването на юг към Оверн, тя ги беше пренебрегвала. На сърдечното приятелство на Годфроа отвърна със същата сърдечност, но за пореден път значението на събитията й се изплъзна, забулено от вихрушката около приготовленията. Имаше и друго. Алберик беше техен постоянен гост, приеман и от Юг, и от Годфроа. Припомни си какво знаеше за енорийския свещеник. Не ще и дума, той беше доста тайнствен мъж, с образование, надвишаващо твърде много това на свещениците, които обикновено служеха из селските църкви. Изглежда те с Норбер бяха стари другари. По всичко личеше, че бенедиктинецът е пътувал къде ли не. Дали не беше отлъчен от църквата монах? Дали не са го прогонили от манастира му, защото е създавал неразбории? Йерусалим ги свързваше, но какво още спояваше така здраво Юг, Годфроа, Норбер и Алберик? По онова време тя цялата беше отдадена на подготовката за похода и все пак успя да долови нещо необичайно. Юг беше станал по-затворен в себе си, молеше се по-често, не отвръщаше като по-рано на закачливите погледи на дамите и на селските девойки. А пък и след напускането на Оверн той беше наложил още по-строга дисциплина сред Бедните братя. Обяви задължителните часове за богослужение, разпореди как да стават срещите между братята, какво да бъде облеклото им и дори даде нареждания за храненето. Но защо?

Преминаването през границите на Склавония, въпреки внушителното великолепие на планините, беше изнурителен преход по кални пътища. Елеонор разполагаше с неограничено време за размишления и си даваше все повече сметка за нарастващата тайнственост, която обгръщаше брат й. В много отношения Юг й напомняше за рицарите от великите рицарски сказания, които преследваха някаква величествена, митична цел. Откри, че Юг и Годфроа са напълно обсебени от една определена рицарска поема: „La chanson de voyage de Charlemagne a Jerusalem“27. Юг постоянно я четеше. Няколко пъти Елеонор го беше молила да й даде своя препис, за да я прочете и тя. Юг обещаваше да й я даде, но все си намираше повод да не го стори. Тази поема заедно с един списък на реликви поглъщаше цялото му внимание, когато не се занимаваше с Бедните братя или не обсъждаше разни въпроси с граф Реймон. Елеонор се натъкна съвсем случайно на списъка реликви. Вместо в шатрата на Юг, донесоха в нейната шатра бележка, написана на ръка от граф Реймон. Тя попита брат си дали бележката е важна, но той я отпрати с обяснението, че това било само списък на свещени предмети, които искал да види. Чак пък такава тайнственост!

Елеонор потръпна от студ и обви рамене по-плътно с шала си. Беше уморена и й се искаше да си легне на нара в другия край на шатрата, но държеше да дочака вдовицата и да разбули поне една от тайните. Поприготви някои от вещите им за пътя, който им предстоеше. Съжаляваше, че е взела дори малкото скъпи вещи, които носеше. Всеки ден обличаше едни и същи дрехи: ленена риза, отгоре слагаше вълнена рокля, която пристягаше с кожена лента на кръста. Голяма качулка пазеше главата й, а на нозете си носеше вълнени чорапи и ботуши от волска кожа. Носеше и колан с къс меч, по настояване на Юг. Вече приключваше с приготовленията, когато Иможен, придружена от Белтран, наближи шатрата. Те си размениха прощалните думи шепнешком и Иможен се вмъкна в шатрата. Както винаги, носеше овехтялата кожена торба с безценното си ковчеже. Елеонор се усмихна. Иможен кимна и приклекна до мангала. Елеонор се отърси от умората си.

— Много си ожесточена срещу евреите.

Иможен само сви рамене.

— Искам да кажа — продължи Елеонор — нали си, или си била, еврейка по вяра.

Иможен вдигна глава, отвори и затвори уста.

— Не се плаши — усмихна се Елеонор. — Не възнамерявам да те издам. Нали ти казах, говориш насън! В повечето случаи е само бълнуване, но те чух да се молиш на еврейски. Веднъж спомена името Ракел, а понякога говориш на наречие, от което и дума не разбирам.

Приближи се и приклекна до Иможен.

— Не се преструвай — помоли тя, — не и пред мен. Сега сме само двете. Няма нужда да усукваш както винаги. Не представлявам заплаха за теб. Норбер знае ли?

Иможен кимна, тъмните й очи не изпускаха лицето на Елеонор.

— Какво ли не знае той, нашият странстващ монах.

— Ходил е и в Константинопол — отвърна Иможен. — Двамата с Алберик са много повече от това, за което се представят. Търсят нещо.

— Да, да. И аз си го мислех, но ти…

Иможен приседна на пода, отметна назад качулката си и измъкна грубия воал под нея.