Тамзин

Можете да си представите всички прегръдки, гушкания и прочие, когато излязохме от митницата. Няма да описвам подробно най-вече, защото още ми е кофти заради това как се държах тогава със Сали. Тя току-що е слязла от самолета, изправена е пред съвсем ново семейство — заварени деца, зълва, работа и какво ли не — и от нейна страна няма никой друг освен мен, а аз нямам намерение да се разправям с когото и да било. Видях млад мъж с табела „Хотел за котки «Госхоук Фарм»“ и се стрелнах към него, защото това беше възможността да се измъкна от всичките там „най-после“ и „колко време“ и аз се възползвах. Днес бих се държала различно, но от това миналото не става по-добро.

Името на момчето от „Госхоук“ беше Мартин. Той вече бе взел господин Котак и само му трябваше някой да подпише всички сини и жълти формуляри от папката му. Подписах и после коленичих да се сбогувам с господин Котак и да му кажа, че ще отида да го видя съвсем скоро. И да не ме забравя.

Той се беше свил в дъното на клетката. Първо успях да видя само очите му — те не са зелени или жълти като на повечето котки, а наистина тъмнооранжеви със златни точици. Сега те се взираха в мен и той издаде звук като от стара ръждясала скърцаща врата. Издава го срещу някои кучета и непознати деца — господин Котак мрази повечето деца, за което не можем да го обвиняваме. Но никога, никога не го е издавал срещу мен, колкото и да е побеснявал. Продължавах да се опитвам да изрека „аз съм, глупав дърт котарак, аз съм“, но гърлото толкова ме болеше, че не можех да изкарам и звук. Нямаше да се разплача — не и на летище „Хийтроу“ пред някакъв непознат в страна, където не исках да бъда. Затова просто си стоях на колене до клетката.

После един наистина смешен глас — като на тюлен от зоологическата градина — произнесе над рамото ми:

— Питам това ли е твоята котка.

Огледах се и едва не паднах назад — там стоеше малко момче със синьо униформено сако, с подобие на скаутска шапка на главата и невероятно огромни сиви очи на дребното лице с трапчинка на брадичката. Замислих се защо ли ми изглежда толкова познато, докато изведнъж ми просветна: формата на лицето му беше почти като на господин Котак.

Разбира се, знаех кой е — за Бога, вече бях виждала достатъчно снимки — негови и на брат му, на кучето, училището и майка им. Беше Джулиан. Не танцьорът, а малкият.

— Да, това е. Поиграй си с него и втори път няма да си вреш носа тук. — Защото Джулиан бе промушил пръст през мрежата и се опитваше да докопа господин Котак и да го погали. Бавно отдръпна ръка да не си помисля, че го е страх. После каза:

— Бог съм по математика. Теб бива ли те?

— Всъщност никак. — Това все още е вярно.

Лицето на Джулиан светна.

— О, прекрасно, ще ти помагам.

Не можех да свикна с дълбокия му жабешки глас — звучеше така, сякаш бе живял доста повече години, отколкото можеше да се предположи. Винаги е бил такъв — всъщност откакто е проговорил. Разбрах го по-късно.

Мартин, момчето от „Госхоук Фарм“, учтиво предположи, че вече може да тръгват с господин Котак. Аз гледах през него към Сали, Евън и Шарлот, които идваха към нас със смях, прегърнати, а до тях — едно по-голямо момче. Това трябваше да е Тони, братът на Джулиан. Не можеше да се каже, че е хубав (колкото е хубав и Евън) — косата му стърчеше разбъркана, кожата му дори не се беше доизчистила от акнето, но човек не можеше да откъсне поглед от него. Има такива хора — те не просто хващат окото, а направо го сграбчват така, че понякога боли. Не знам как го правят. Но искам и аз да го мога.

Представиха ме на Шарлот — червенокоса е, вече го казах, ниска, всички й викат Чарли и тя прилича на човек, който сякаш цял живот е давал акъл на чуждите деца. Стиснахме си ръцете с Тони. Забелязах, че има кафеникаво-зеленикави очи и се опитва да си пусне мустаци. Помня, че единствената ми мисъл беше — според Мийна изобщо не трябва да го споменавам — „Дали е кръвосмешение, ако той ти е доведен брат?“ Вярно е, но друг път ще се притеснявам какво би си помислил Тони, ако го прочете. Едно им е хубавото на танцьорите — не четат много.

Толкова за „Хийтроу“, защото оттук нататък всичко потъва в мъгла. Бях много уморена, много разстроена заради господин Котак и сигурно затова изминах останалия път като сомнамбул. Защото следващият ми спомен е как се будя в лондонския хотел, а Сали се е навела над мен и ме пита искам ли чай, с който да започнем новия си живот. Знае, че мразя чай — и все още го мразя, дори и след шест години в Англия, — но такава е Сали — никога не се предава, никога не се спира пред нищо. Аз просто продължих да спя. Понякога това е най-доброто, което мога да направя, щом майка ми е наблизо.

Пет