Тамзин

А пътят е хубав, сега го знам. Поехме по изходната магистрала от Лондон и след като веднъж се отървахме от червените покриви и се измъкнахме от кръговото движение, провинцията започна да се превръща в провинция — с крави и много овце, с разни растения по нивите, повечето, от които сега вече познавам, но тогава още не. Няма смисъл да се преструвам. След известно време земята стана вълниста, но по един приятен начин като в люлеещ се стол и дори и слънцето изгря.

Първата част от пътуването беше Хемпшър — това го знаех благодарение на Сали. Тя току се обръщаше от предната седалка да ми каже нещо. Например:

— Джени, виж, отиваме към Уинчестър — нали помниш, „Уинчестърската катедрала…“ — и тя изпя малко от тая глупава песен. — Градът наистина е стар — бил е столица на саксонците, тук е бил коронясан крал Алфред, а катедралата построил Уилям Завоевателя. — И след миг: — Джени, бързо, ей там, Евън казва, че това е римски лагер! — Тя беше като досаден екскурзовод. — Милинка, виж, погледни на хоризонта, това е Салисбъри, не прилича ли на Констабъл, дето го гледахме?

Тони и Джулиан се споглеждат, а Евън промърморва:

— Това е Саутхемптън, любов моя, доста сме на юг от Салисбъри.

Сали само ще се засмее.

— Показвам ви какво знам.

А аз не знаех на кого съм по-ядосана — на нея, задето звучи като пълен идиот, на Евън, който едновременно успява да е и прав, и мил, или на момчетата, които са добре възпитани и изглеждат смутени заради майка ми и мен. За Бога, Мийна е права — започваш да пишеш нещо и всичко се връща.

След Саутхемптън минахме през Ню Форест. Изобщо не беше така, както си мислех, че трябва да изглежда една истинска гора. Дори нямаше много дървета покрай пътя и повече приличаше на кравешко-овчата земя, през която, струваше ми се, щяхме да пътуваме цял живот. Сали тъкмо беше заговорила за дъба от Гората на рицаря — най-голямото, най-старото дърво в Англия — и как винаги се е смятало, че дъбовете са вълшебни, когато изведнъж Джулиан ме хвана силно за ръката и викна:

— Там! Там има едно!

Рязко се дръпнах, защото ръката ме заболя.

— Стига!

И тогава видях отпред какво ми сочи. Всъщност бяха две — две космати малки понита точно до пътя, почти на него, едното пасеше трева, другото просто си гледаше. Евън намали, за да ги заобиколи, и онова, което не пасеше, вдигна глава и се взря право в мен, погледна ме с големите си диви черни очи. Не мога да го обясня, но може би за първи път разбрах, че съм наистина в Англия и няма да се връщам вкъщи.

— Смята се, че са произлезли от конете на Армадата — обади се Тони. Вероятно съм примигвала, защото той добави: Испанската армада. Някои от корабите били потопени от буря и конете доплували до брега. През 1588 година.

— Знам за Испанската армада — рекох аз.

Тони кимна и млъкна. Евън хвана погледа ми в огледалото за обратно виждане. Намигна ми, но аз не му отвърнах. Той заговори:

— Джени, трябва много да внимаваш, ако видиш някое черно пони — цялото черно, като котката ти, без нито един бял косъм. Може да се окаже пуук3.

Зарекох се да не пророня нито дума, но не можах да се въздържа.

— Пуук ли?

— Вълшебно създание — усмихна ми се Евън. — Селяните твърдят, че можел да се превръща почти във всичко — орел, лисица, дори в човек, ако поиска. Но най-често ще го срещнеш като прекрасно черно пони, абсолютно черно, което те кани да се метнеш отгоре му и да пояздиш. Никога не го прави.

И не каза нищо повече само за да ме накара да питам. Евън си е такъв. Издържах през целия път през Ню Форест, но най-сетне измърморих:

— Ама защо не? — А той само вдигна вежди и зачака. — Защо не трябва да яздя пуук?

— Защото ще те хвърли право в реката или в калиновите храсти. Такава е представата на пуука за добра шега. Пууките не са толкова опасни, колкото Черната Анис, Пег Паулър или дъбовите хора4, но никога не им се доверявай. Имат много изкривено чувство за хумор.

Джулиан се изкиска.

— Може пък в къщата да има богарт. Няма ли да е супер, a?

Тони леко го удари по рамото.

— Вече си имахме един, много, много благодаря.

Джулиан наистина се ядоса. Изобщо не беше ясно какво му ставаше тия дни. Върна удара на Тони, но силно — той можеше да го направи, защото не беше толкова затрупан с багажи, колкото Тони и аз — и се разкрещя:

— Не съм богарт, не съм богарт, не ми викай така! — Сега вече е много по-добър, но все още трябва мъничко да се внимава с Джулиан. Например никога не му казвайте, че има къдрава коса. Той мрази къдравите коси.

Сали се справи много добре — наистина се учеше да бъде втора майка. Обърна се към задната седалка и хвана двете ръце на Джулиан — много нежно, но адски бързо. За жена Сали има големи ръце — на пианото хваща не само октава, но и два клавиша отгоре, може да прави номера с карти и да разбърква колоди като Маверик. Помоли го:

— Разкажи ми за това. Какво е богарт?

— Ами духче, нещо като малка фея, само че живее вкъщи и прави тъпи номера. — Смяташе пак да се нахвърли на Тони, но Сали нямаше да го остави на мира. — Джулиан, виж, аз съм янки, не знам нищо, затова ми кажи. Защо е толкова страшно някой да ти вика богарт?