Тамзин

Останахме в Лондон пет дни — аз и Сали в една стая в някакъв пансион край „Ръсел Скуеър“, а Евън — при Шарлот с Тони и Джулиан. След като си починах от пътуването, тук ми хареса и доколкото можех, се убеждавах, че сме просто туристи през лятото, хора, които ще се върнат вкъщи. Достатъчно беше обаче да видя някой истински турист — понякога стигаше и прелитащ над главите ни самолет — и се скапвах окончателно; всички казваха, че някой път в миг ще се превърна в сърдит малък хемороид с крака. Знам, че бях такава. При това нарочно.

Джулиан се хвана за мен още от първия ден. Нямаше значение как се държа, но той смяташе да ми покаже в Лондон това, което му харесва, а Националният театър, галерия „Тейт“ и смяната на стражата пред Бъкингамския дворец друг път. Всъщност Джулиан харесваше всичко в американски стил — пицарията „Пай Фактори“ в Мейфейр, видеоаркадите около Ърлс Корт, „Тако Бел“ в Сохо. (Не можещ да купиш Джулиан с мексиканска храна, но можеш да го наемеш.) Но на мен нищо не можеше да ми се стори прекалено американско. Продължавах да се опитвам да накарам Англия да не ме заобикаля напълно и Джулиан, едва десетгодишен, беше единственият, който сякаш го разбираше. Може би, затова все още сме vatos, както би казала Марта — приятели, при все че той сега е на шестнайсет и е абсолютно невъзможен.

Лондон веднага ми хареса, макар че нито за миг не възнамерявах да си го призная. Усещах го като Ню Йорк — напрегнат и шантав, само че по-бавен — и ми изглеждаше достатъчно познат, за да ме развълнува. (Не осъзнаваш колко много филми си гледал за някой град, докато наистина не се озовеш в него и не започнеш да разпознаваш местата, където никога досега не си бил.) Не ми хареса само лявото движение — стомахът ми се свиваше гадно, когато Чарли ни караше бясно из Лондон. Веднъж когато пресичах улицата, един автобус едва не ме размаза, а изобщо не го бях видяла. Тони ме дръпна назад в последния момент и Джулиан му обясни, че от сега той трябвало да отговаря за мен цял живот, както вярвали китайците или някой там друг. Горкият Тони.

Всяка вечер, след като останалите си отиваха при Чарли, Сали ме питаше дали Англия вече ми харесва повече. И всяка вечер отговарях:

— Харесва ми Лондон. Бих искала да останем в Лондон, щом трябва да сме тук.

Очите на Сали се насълзяваха и тя казваше нещо от сорта:

— Дете, знам, но Дорсет ще ти хареса, обещавам. Само си дай малко време, не си създавай мнение, преди изобщо да сме стигнали там. Можеш ли да го направиш, миличка?

Не исках да я лъжа, но не исках и да е нещастна — само дето всъщност точно това правех, — така че обикновено промърморвах, че искам да видя господин Котак. Което беше самата истина. След това и двете си лягахме.

Ще пропусна къде ходихме и какво видяхме. Каквото може да се види в Лондон за пет дни, сме го видели. Вероятно и сме обядвали там — сякаш онзи първи път в Лондон постоянно ядяхме. Когато не тичахме да хванем автобуса за панорамната обиколка.

Тия дни Джулиан прекарваше по-голямата част от времето при Чарли, докато Евън не се закле над Библията, че ще отидем в „Тако Бел“, а Тони от време на време идваше с нас, особено, ако имаше нещо общо с танци, ходене на театър или музика. Това беше общото за нас, но ние не разговаряхме много на тези теми, защото и Сали, и Евън упорито се опитваха да бъдат втори родители. Сали постоянно разпитваше Тони за училището и съучениците му, за обучението по танци и за това дали ще му хареса да живее в Дорсет. В началото имах усещането, че той повече или по-малко изпитва същите чувства като мен, но се опитвах да не гледам право в него, защото скапаната ми кожа — а Сали ми беше казала, че английският въздух ще й се отрази страхотно — реагира още с пристигането ни. Тони отговаряше на всички въпроси, говореше спокойно, но не правеше нищо доброволно. Наистина е скромен, дори и сега; Джулиан е най-нескромният човек в целия свят, ала Тони определено е такъв и за двамата.

Веднъж ме сгащи насаме — бродехме из розовата градина в Риджънтс Парк, а Евън и Сали бяха избързали малко напред. Хвана ми ръката, дръпна ме до един розов храст, за да изглежда, че говорим за него, и започна:

— Виж, Дженифър, бих искал да се опиташ да разбереш, че всичко това е също толкова трудно за Джулиан и за мен, колкото и за теб. — Нямаше приятния дрезгав баритон на Джулиан, но гласът му беше толкова наситен, че можеш да запалиш кибритена клечка от него. — Ние никога не сме молили татко и мама да се разделят и тя да се омъжи за французин и да отиде да живее с него и с децата му в Бордо. Нито пък него сме го карали да тича до Щатите, за да се връща оттам с майка ти и с теб и веднага след това да повлече всички от Лондон към някаква шибана ферма в Дорсет. — Той се опитваше да запази спокойствие, но не беше много по-спокоен от мен. Усещах ръката му да трепери върху моята. — Разбираш ли ме, Дженифър?