Тамзин

Джулиан не заплака, но носът му течеше и трябваше да преглътне няколко пъти, преди да успее да проговори:

— Богартите са грозни — затова той винаги ми вика така. Малки са, имат брадавици, буци и какво ли още не и обичат да живеят в бюфета или под пода. Но не винаги са зли — можеш да се сприятелиш с някой богарт, ако се държиш мило с него. Оставяш им мляко и разни вкусни неща. Само си помислих, че може да е забавно да си имаме един такъв.

Тони понечи да заговори, но Евън го погледна в огледалото и момчето млъкна. Евън каза:

— Е, ако не е богарт, ще е нещо друго, има ги в изобилие. Дорсет е пълен с призраци и гоблини и разни неща, които трещят нощем. А фермата Стауърхед съществува от толкова дълго време, за да е много вероятно цяла тълпа вече да се е заселила там. Някои от тях сигурно са познавали Томас Харди и Уилям Барнс.

(Нещо подобно може пак да се появи в книгата, затова трябва да добавя, че тогава не знаех за кого говори той. Сега обаче зная, защото Мийна ме накара да прочета всичките книги на Томас Харди, които тя имаше. Той става. Но не мога да понасям Уилям Барнс.)

Евън ни разказваше разни истории през целия път. Наоколо земята ставаше все по-стръмна и по-зелена, а бедният малък ескорт постоянно прегряваше. Не помня всичко разказано, но той говореше за зли просяци и за Железния Джак5, за Страшния лов6, за Черното куче7 и за нещо странно, наречено Хедли кау. И беше добър, по-добър дори от Норис — имаше различен акцент за различните истории, така че Джулиан постоянно подсмърчаше или се кискаше, а Тони забрави да се прави на no-старши и седеше като закован. Такъв е Тони. Мисли си, че никой не може да проникне в чувствата му, а всъщност другите винаги ги знаят.

Задрямах за трети път насред историята за една жена, наречена Бъзовата старица. Опитвах се да стоя будна, защото беше интересно, но заспах и сънувах господин Котак. В съня ми карантината беше свършила, аз отивах да го измъкна от клетката му, а той се изправи и хвана лицето ми с предни лапички както обикновено. Беше толкова истинско и толкова хубаво, че се събудих, а то — Джулиан беше заспал на рамото ми и косата му се опираше в бузата ми. И изведнъж стигнахме до фермата Стауърхед.

Шест

При писането на книга не е трудно да разкажеш какво е станало, дори да е било много отдавна, а да се опиташ да си припомниш не само отношението си към случилото се, но и какъв човек си бил. Точно такъв е случаят с описанието на първите дни във фермата Стауърхед.

Шест години по-късно Стауърхед си е съвсем обикновена ферма, предполагам, това е най-точната дума. Щом съм тук, мога да се събудя сутрин и да погледна през прозореца на спалнята ми дали от двора ме гледа една мудна крава на име лейди Каролайн Ламб и това е също толкова обикновено, колкото и бученето на раздрънкания джип на Евън към далечната страна на Испанския хълм или начинът, по който трепти въздухът в кухнята заради електрическата помпа. Също толкова обикновено, колкото танцуващия сред редовете зеле Тони (когато не е някъде на турне), упражняващ балетните си подскоци или нещо подобно край южния обор, с единствена публика господин Котак и безброй пилета. Също толкова естествено, колкото да чуеш Джулиан (само той от нас тримата си е вкъщи) да досажда на Ели Джон, на Уилям или Сет да му позволят да покара балировачката. Обикновено е също отново и отново да не усещам присъствието на Тамзин, когато се събудя.

Но още не мога да стигна до Тамзин, въпреки че точно за нея искам да пиша. Според Мийна трябва да опиша на какво приличаше фермата Стауърхед, когато я поеха Евън и Сали, проблемите, които имаха, докато пак я направят работеща, и особено как е изглеждало всичко на мен, измъкната от Ню Йорк и пльосната насред ужасните руини на едно имение в Дорсет. И е права, нали точно това се прави, когато се пише книга. Но е трудно.

Първо на първо, Стауърхед беше руина — дори и едно дете на Западна осемдесет и трета улица можеше да го забележи. Не че знаех как трябва да изглежда една истинска ферма, освен, че трябва да има крави. Но не беше трудно да забележа, че половината ограда я няма като зъбите в устата на старец, че двата обора и всички навесчета, кокошарници и кошари изглеждат мрачни и порутени, сякаш години наред отгоре им е валяло какво ли не и че онова, което не гниеше, ръждясваше — от плуговете, браните и до геранилата и дори ръчните колички. Трябваше само да се вгледам в лицето на Евън, за да видя как мести поглед от Сали към разпадащите се обори и обратно, от момчетата към мършавите пилета, мотаещи се в краката им, и обратно, от — аз все още си седях в колата, макар всички други да бяха излезли — към къщата, „Имението“, както продължават да го наричат местните хора, и обратно. Просто се взирах в лицето му, ясно ми беше, че се чувства като жалко размазано лайно, и ми беше гот.