Тамзин

— Недей. Да се огледаме и ние из тоя музей. Тук някъде се предполага да има и пазач, но сигурно богартите са го хванали.

Всички заедно тръгнахме след Джулиан, стъпките ни отекваха нагоре по стълби и надолу по коридори, влизахме и излизахме от стая в стая, а момчетата вече заспориха кой къде ще спи. Винаги досега са имали обща стая и нямаше начин да се справят с това изобилие. Хубава дума.

Аз не можах да си избера стая. Никога в живота си не съм била в такава къща. Ферма или не, но старият ни апартамент можеше целият да се смести в някоя от тези стаи, без да вдигне прах или да закачи цветарника. Имаше и стаи не по-големи от баня, тесни като ковчези, на каквито всъщност и приличаха. Евън каза, че били за прислугата. Първото полезно нещо, което научих за седемнайсети век.

Имаше ли още нещо важно, което да добавя, първия път, когато видях Имението? Да, разбира се, миризмата. Трябваше да започна направо от нея. Не защото къщата беше чак толкова стара, а защото различните семейства, ръководили фермата през последните стотина години, я бяха оставили на произвола на съдбата. Така че го имаше оня мирис на старо, това е едното, и другия — мрачен, мъртвешки студен миши мирис на голяма запуснатост и накъдето и да тръгнех, няма начин да не усетя някой от тях. Шест години чистене, шест години поправки и смени, стъргане и боядисване, изхвърляне на пласт след пласт занемареност — и пак понякога все още ме преследваха тези две миризми.

Този ден стигнахме само до втория етаж, защото третият беше затворен и всички бяхме доволни, защото вече бяхме абсолютно скапани. За третия етаж ще кажа, само че когато Джулиан си беше вкъщи през последната ваканция, той откри една стая, която никога не бяхме виждали — нещо като дамски будоар, сгъчкан зад врата, широка колкото дъска за гладене. Имаше и няколко полутайни прохода, но те не водеха наникъде. Та такъв е третият етаж.

Когато Джулиан намери тази стая, аз си помислих за Тамзин, защото точно по този начин…

Не, това го задрасквам, то трябва да почака. Все още говоря за оня първи ден. Довлякохме всички останали неща от колата и ги струпахме в предния салон, който сега благодарение на Сали изглежда страхотно, но тогава беше гол и сив, на пода — само един мръсен парцалив килим, и в далечния ъгъл — очукан хармониум. Евън дочупи една полуразпаднала се стара маса и запали огън, но това не помогна много, защото таванът беше твърде висок. Той се изправи пред камината с гръб към нас и мина наистина доста време, преди да се обърне.

— Е, легионе мой, не изглежда чак толкова зле, нали?

Тони отговори:

— Не, не чак толкова.

Едновременно с него се обади и Джулиан:

— Огромно е.

Сали само се засмя.

— Скъпи, аз си знаех, че ще трябва да се работи. Никога не съм живяла на място, което да не иска грижи.

— Фермата не иска — каза Евън. — Е, не чак толкова — и се усмихна на себе си. — Напротив, иска много, много работа, но аз ще се справя. Това е положението. Знаех, че известно време ще е доста трудно, но нямах ясна представа колко трудно. Искам да кажа: извинявайте всички. — После погледна право към мен и добави: — Особено ти, Джени. Това беше капак към всичко останало. Много съжалявам.

И сега, естествено, всички гледаха към мен. Можех да убия Евън, но в същото време се чувствах виновна и противна, защото той наистина се опитваше да бъде мил. Сали ме прегърна през рамо и рече:

— Джени е добре.

— Всички сме добре — обади се Тони. — Никой от нас не си е мислил, че е просто зашеметяващо удоволствие.

— Ще бъде като лагеруване — изръмжа Джулиан. — Аз обичам да ходя на лагер.

Сега и аз трябваше да кажа нещо.

— Абе не ми пука, не очаквах… — и само толкова. Това беше върхът на възможностите ми.

— Добре тогава — обобщи Евън. — Какво има за вечеря?

Нямаше китайска храна за вкъщи зад ъгъла — то нямаше и ъгъл, — най-близкият магазин беше в Шерборн — най-близкия истински град, през който бяхме минали, докато съм спала. Но се справихме чудесно с докараните запаси и след това огледахме кой къде ще спи засега и кои бани са използваеми. Евън включи бойлера, така че поне имаше топла вода, макар да беше с цвета на нюйоркските тротоари. Всички си легнахме рано. Нямаше какво друго да правим.

Тони и Джулиан останаха долу и си сменяха стаите на всеки пет минути. Аз бях на втория етаж в стаята до Сали и Евън. Както се чувствах, наистина ми се искаше да ме сложат в едно от онези жалки слугински стайчета, за да хвана туберкулоза или нещо подобно. Стаята ми, както и останалите, силно миришеше на плесен, а полилеите, които не се включваха от години, бяха силно прашасали. Но пък таваните бяха толкова високи, че изобщо не виждах лампите. Имаше големи прозорци да може господин Котак да влиза и излиза — след като най-сетне успяхме да ги отворим. Леглото беше хубаво, особено постлано с чаршафи от Западна осемдесет и трета улица. Беше голямо — с четири странични стълба, но балдахинът беше на парцали, затова го махнах.

Чувах как Сали и Евън си говорят тихичко, колкото и да се опитвах да не го правя. Наистина не исках да ги чувам, когато са насаме. Евън казваше: