Читаем Тамзин полностью

Мнозина напускаха. В повечето случаи беше заради обикновени неща като заплащането, работния ден или почивките за чай, но не винаги. Един си тръгна, защото инструментите му постоянно изчезвали. Мисля, че по тази причина се опита да съди семейство Ловел. А друг не дойде на работа една сутрин и изобщо не се появи да си прибере инструментите. По-късно беше писал на Евън и Сали някакви обяснения, но всичко беше толкова объркано, с много правописни грешки и пълно с несвързани приказки за тъжни гласове, музика, която не можела да се чуе, „студени течения“ и нещо като невидима козина, която през цялото време го гъделичкала по врата. Още двама говореха за гласове и студени течения. Имаше един мъж, който каза, че докато връзвал тока в Арктическия кръг, му миришело на ванилия и това толкова го нервирало, че трябвало да спре. Евън отсече, че повечето са били пияници, и просто продължи да наема нови хора.

— Може би наистина имаме богарт — каза Тони, когато седеше далеч от краката на Джулиан. И двамата мразеха това положение, защото изглеждаше, че се бият постоянно; всъщност те това и правеха. Винаги Джулиан започваше да удря, да рита и да плаче, а Тони го приемаше различно. Или поне аз така съм го запомнила.

— Е, може и така да е — отбеляза Евън. Колкото по-особен беше проблемът, толкова по-спокойно отговаряше той, но такъв си е Евън. — Напоследък в кухнята нещо наистина прави номера и щом не сте вие двамата…

— Не, не! — избоботи Джулиан, а Тони бързо си призна:

— Аз просто си взех няколко шоколадови бисквити, но не съм събарял онези бутилки…

— И аз не съм, не съм, не съм нарисувал ония неща по пода! — Джулиан така усърдно клатеше глава, че ми се зави свят само като го гледах. — И не съм разхвърлял яйцата, нито съм направил оная ужасна каша под мивката, и за хладилника не съм виновен…

Евън въздъхна.

— Наистина бих искал да обвиня за всичко някой богарт.

Вече бяхме включили два хладилника, но в никой от тях храната не можеше да се съхранява повече от един ден. А им нямаше нищо — всеки път, когато се развалеше храна, Евън викаше един възрастен човек от Салисбъри и той всеки път намираше, че токът е погодил някой номер. Което беше изключено при новата инсталация. Последния път, когато човекът дойде от Салисбъри, той потърка нос с пръст, затвори едното си око (чела съм, че някои хора го правят, но никога не съм виждала) и каза на Евън:

— Има къщи — те са тук отпреди електричеството, — които не обичат тока. Те се борят с него, притискат го, опитват се през цялото време да го отстранят. Значи това става — тази къща се бори с тока.

Следващия път Евън повика друг човек, но безрезултатно.

Лично аз се надявах да се появят десетки богарти, петдесетина пууки, цяло стадо като Хедли кау и всякаквите там други създания, за които Евън ни беше разказвал, докато пътувахме насам. Нещо, което да направи оставането ни в Стауърхед абсолютно невъзможно, нещо, което да ни принуди да се върнем поне в Лондон, щом няма начин да се приберем у дома в Ню Йорк. През цялото време стисках палци това да стане — без значение колко щеше да е мръсно или ужасно. Или поне бях „за“ до онова нещо, което се случи в банята ми.

Сали често ми казваше, че английският въздух ще направи чудеса с кожата ми; освен това моята кожа не беше и толкова ужасна, колкото си мислех. Знаех обаче само това, че от „Хийтроу“ насам са ми се появили нови английски червени пъпки, и започнах да се обръщам с гръб, както правят високите момичета, когато се промъквах покрай някое огледало. С изключение на едно — огледалото в банята ми, където разглеждах лицето си всяка вечер и всяка сутрин. Опитвах всичко, което някой ми кажеше, че може да помогне — всякакви мазила, сапуни и маски, неща, които караха кожата ми да съхне и да се лющи, други, които се предполагаше да я омекотят, а тя доизсъхваше толкова, че чак болеше… Не обичам да говоря за оня период. Беше преди години, но сякаш ей сега ще се върне.

Както и да е. Бях се приближила плътно до огледалото и правех това, което Сали ми беше казала да не правя — изстисквах нещо на челото си, което винаги излизаше на едно и също място. (Мийна казва, че сигурно това е третото ми око, което се опитва да ме накара да му обърна внимание. Извинявайте, ама то просто изглеждаше като червена пъпка с размера на драже М&М. Светлочервена.) След като се отвореше, щях да го почистя със спирт, колкото и да щипе. Надявах се да щипе — може би тогава на проклетото нещо щеше да му хрумне да изчезне. И тогава чух гласовете.

Без думи. Не чувах истински думи, а просто два гласа, единия — писклив като на някой мъник, другия — малко по-дълбок и определено по-тих… пронизителен, както бихте казали вие, сякаш Тони шепнеше на Джулиан какво става в някой филм. По онова време той наистина беше търпелив с Джулиан — дори и тогава, когато му викаше богарт.

Обърнах се, но не видях нищо. Банята беше малка — нямаше дори душ, нито скришно място освен в сенките зад старата вана с лъвски крака. Ето откъде идваха гласовете.

Направих крачка напред към ваната.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Классическая проза / Проза