Тамзин

Семейство Ловел сигурна са били впечатлени, но не и аз. Не забелязвах всичко това у Евън през онези първи месеци в Стауърхед освен на вечеря, защото денем той беше през цялото време навън, а аз най-често стоях при Сали — тя се опитваше да се справи с Имението, което означаваше да се разкъса, после пак да се събере нацяло и пак да се разкъса; по това време и аз се чувствах горе-долу така. На Сали не й беше много гот с мен, но все пак и от мен имаше някаква полза казвам го за себе си. Помагах в чистенето, след като най-после инсталацията и канализацията бяха готови, а с Тони метохме, бърсахме, търкахме всички стаи на първия етаж и повечето на втория. През цялото време сигурно не сме разменили и десет думи, но заедно работехме добре. Дори в една жега мислех да му кажа за гласовете в банята ми, но не го сторих. Днес бих го направила, Тони, ако някога прочетеш дотук.

Ако не работех, Джулиан ме влачеше из цялата ферма от ранна утрин ме будеше, като ме дърпаше за краката.

— Хайде, Джени, ставай, да вървим да изследваме!

Само че „да изследваме“ за Джулиан можеше да означава да се катерим по стара ръждясала камара селскостопански машини и да се опитваме да си представим как са работили или просто да ме кара да го гоня из мрачната дъбова горичка на хълма, която той от самото начало започна да нарича Стоакровата гора — точно като гората в „Мечо Пух“. Сега всички й викаме така. Понякога искаше да търсим онази стая на третия етаж с тъмния прозорец. Беше толкова досаден, че накрая Евън измъкна най-старите планове на къщата — те се пазеха във вакуумирани пластмасови калъфи, защото биха се разпаднали, ако се изложат на въздух. Двамата с Джулиан отново и отново брояхме прозорците на тези чертежи, но един винаги липсваше. Според Евън се случвало.

Друг път скитахме из нивите — целият Дорсет е само хълмове — чак до разпрострялата се пустош, която, предполагам, винаги е била толкова неравна, че дори Роджър Уилоби не я е разорал. Радвам се, че никой не е започнал да я обработва, защото е хубаво да гледаш как меко се нагъва към тесния път с две платна, северната граница на фермата Стауърхед. Джулиан тичаше да нагледа стадото овце, които семейство Ловел все още отглеждаха в по-ниското, и се опитваше да си поиграе с колито Албърт, а аз се просвах на торфа, взирах се в пухкавите облаци, приличащи на мехурчета в разбито масло, и не мислех за нищо. Освен може би за пеперудите. Никога в живота си не бях виждала толкова много различни видове пеперуди, колкото има сред хълмовете. Ако лежиш съвсем неподвижно, те дори кацат по лицето ти.

Още не знам защо Джулиан се хвана за мен от самото начало, на „Хийтроу“. Той е единственият човек в живота ми, дошъл направо при мен по този начин. Искам да кажа, дори на Джейк и Марта им трябваше известно време, а през онзи първи учебен срок Мийна не е била сигурна дали изобщо ме харесва. За разлика от това десетгодишно английско хлапе в ученическа униформа… Още от първия ден. Един път на изследователска експедиция той трябваше да подскача от камък на камък през един поток, който открихме да тече през нещо като малка вдлъбнатина — тук й казват дол; трябваше, защото така е в „Мечо Пух“. Естествено, падна в потока и аз трябваше да го измъкна оттам. Не че беше дълбоко — той можеше да го прегази, — но си беше заклещил крака някъде и се извиваше, за да се освободи, а аз се измокрих, докато го извлека на брега. Дни наред разказваше на всички как съм го спасила от водния му гроб. Първо си мислех, че го прави, за да натрие носа на Тони, но после осъзнах, че наистина го вярва. Толкова се гордееше с мен, а и със себе си — задето е бил спасен. Джулиан.

Веднъж направи за мен нещо, което ще забрави много преди аз да го забравя. Беше в деня, когато със Сали за първи път отидохме в котешкия хотел „Госхоук Фарм“ да видим господин Котак. Исках да го направим още в самото начало, когато се появихме в Стауърхед, но имаше толкова много работа, а колата трябваше на Евън всеки ден. Най-после и Сали, и возилото бяха свободни по едно и също време и тя ме закара до Дорчестър — там, в предградията му, се намира „Госхоук“. Беше гаден ветровит ден, ту започваше, ту спираше да вали — началото на дорсетската есен.

Господин Котак не искаше да ми говори. Позна ме, да, но не пожела да ме погледне. Очаквах да бъде в телена клетка като онази, в която пътува, но той обитаваше нещо като стая в котешки мотел с разни неща за острене на нокти и за катерене, с други висящи и клатушкащи се — за упражнения по скачане и със собствена вратичка за излизане при хубаво време. Той явно не гладуваше — не бях виждала козината му по-лъскава, а беше и понаедрял. Но изобщо не искаше да се обезпокои да издаде срещу ми онзи зъл предупредителен звук. Само обърна гръб, сви се на кравайче и затвори очи.