Тамзин

Имаше един звук, който бяха чували всички, не само аз звук, който, като се чуеше, винаги караше Джулиан да влети в стаята ми. Обикновено се случваше в някоя ужасна нощ със светкавици и гръмотевици с порой от капки, едри като парчета град, с вятър, който тресе къщата, брули и плющи в дърветата. Такива работи имам предвид. Тогава ги чуваш високо над бурята — кучетата лаят, конете цвилят, а хората се смеят с онзи ужасен, пронизително гладен смях. И точно той винаги плашеше Джулиан. Момчето затваряше очи, притискаше уши с ръце и си завираше главата в мен — толкова силно, че понякога ми причиняваше болка.

Евън всеки път ни казваше, че това са просто дивите гъски, които се викат една друга, само че вятърът изкривява звуците.

— Във всяка страна в Европа я има същата легенда — за Страшния лов, за призрачните хрътки, за ловци и кучета, които преследват и гонят душите на мъртвите. А това тук са просто гъски, нищо друго освен диви гъски, ужасно време и малко развихрено въображение.

А Джулиан кимаше и уж се успокояваше, но прекарваше остатъка от нощта в моята стая и винаги ми беше приятна неговата компания. Защото и двамата с него знаехме как всъщност звучат гъските.

Семейство Ловел дадоха на Евън пълна свобода по отношение на фермата, щом започна преустройването й. Казаха му, че може да започне с рушене — ако иска, да събори всичко, само не Имението. Вероятно е взимал на работа наред в Шерборн и в другите близки градчета, всеки, когото преди не беше наемал за ремонта на къщата — мъже и жени, някои, от които не изглеждаха много по-големи от мен или Тони. Първо събориха всички бараки и пристройки; инструментите и съоръженията се държаха в единия обор, докато рушаха другия. След това Евън се зае с оградите — сигурно е сменил всеки стълб и всеки сантиметър тел около всичките триста хектара. А когато не правеше това, обикаляше нивите, водеше си записки, мърмореше си под носа и ровеше в пръстта. Всяка вечер Сали се чудеше какво да прави с ръцете му, но през цялата есен и зима те все изглеждаха като мляно месо.

Нищо в цялата история не се променяше — всичко си вървеше по същия начин, както отпътуването ни от Западна осемдесет и трета улица — всичко свършено наполовина, нищо не е същото като вчера и всички знаят какво става с изключение на мен. За капак в разгара на всичко това започнахме училище в Шерборн.

Досега отлагах да говоря за тази първа година в английско училище. Не че беше толкова ужасно — имала съм и по-лоши моменти в „Гейнър“, когато ме записаха там. А сега всички отделни неща в света бяха изгубили равновесие едновременно и бяха абсолютно непознати — от храната, езика и лявото движение до къщата, където живеех, и звуците, които чувах нощем. Мъжкото училище в Шерборн също беше ново за Тони и Джулиан, но те поне познаваха основното и не трябваше да се съобразяват с всяка крачка, която правят. Ако веднага бях срещнала Мийна, можеше да е малко по-различно. Ако господин Котак беше при мен… Но него го нямаше. Наистина в началото беше доста зле. Но при мен е все така.

В Шерборнското девическо училище носят униформи. Не че са лоши — морскосиньо сако, пола на шотланско каре, сив пуловер или бяла блуза, а и с всеки следващ клас получаваш все по-голяма свобода какво да носиш, докато стигнеш до шести клас, когато вече си бог и изобщо не си в униформа. Аз обаче бях в трети, точно в мизерната среда и напъхана в това синьо сако за векове напред. Обличайки го всяка сутрин, се чувствах по-малка — с цял живот по-малка, — отколкото когато бях в „Гейнър“. Възрастта, на която бях, си беше достатъчно кофти, но вече почти й бях свикнала. Сега се чувствах така, сякаш отново съм проблематично, ревливо момиченце с разбити колене, и това ми беше омразно. Направо се преобличах още в автобуса на връщане към вкъщи.

Автобусът беше другото нещо. Вече казах, че не завързвам лесно приятелства, а това, че бях приходяща ученичка, никак не допринасяше. В Шерборнското девическо училище има около четиристотин ученички, всичките са на пансион в училището и живеят в някой от осемте дома там с изключение на около двайсетина, които като мен всеки ден се прибираха вкъщи. Така че аз пропуснах и това усещане за връзка, каквото има, когато хората месеци наред живеят, хранят се, учат и са заедно през цялото време. Този училищен дух не се придобива в автобуса. Или поне аз не мога. Всички приходящи бяхме записани към някой дом както пансионерките, но не беше същото.

Мийна Чари също беше приходяща, но в автобуса не й обърнах внимание. Тя не беше сред онези, които седнаха до мен и ме разпитваха за живота в Щатите и дали съм виждала някога еди-коя си банда или еди-коя си кинозвезда. За известно време опитваха една след друга, но всички се отказаха доста бързо. Съжалявах, защото някои от момичетата бяха приятни, а после никога не ми проговориха отново. Зная, разбира се, че загубата си е моя.